Спечелете "Изпепелена"!

ivencety


Да обичаш,това значи да бъдеш направен от сълзи и въздишки,от пламък и вярност,докато не се превърнеш в купчина пепел.
Шекспир

Два свята,два избора,две решения.Всичко е толкова просто,но и същевременно толкова трудно.
Стоим насред пропастта,впили поглед един в друг.Въпреки,че знаем, че всеки момент може да дойде края,не сме уплашени и продължаваме да се държим за ръце.Ти ме гледаш в очите,без да пророниш и дума.Една неканена сълза се стича по бузата ти,аз я попивам с устни.Протягаш ръка и прекарваш пръсти през един кичур коса,който неканено се е настанил пред очите ми.Сякаш всичко в този ден е просто нереално.Небето обагрено от пъстри цветове и безброй птички,които като щит са ни заобиколили и тананикат своята вълшебна песен.Цветята танцуват под напора на вятъра,който ги води в своя ритъм.Всичко изглежда като излязло от приказка,но за съжаление знам,че не е истина.Всеки момент ще се събудя и отново ще се срещна лице в лице със суровата реалност.Ще трябва да се изправя очи в очи с него и да му съобщя,решението,което съм взела.
Нещо иззвъня,извърнах глава и погледнах часовника.Беше седем часа сутринта.Бях сигурна,че ти звъниш на вратата,в очакване на своя отговор.
„Часът на истината настъпи.”- помислих си.(...)

Изпепеляване

Затворих телефона. Не я обичах, а ме болеше. Не я обичах, така й казах, а ме болеше. През главата ми премина една мисъл. За един миг само за миг помислих обратното, но не бях готов да приема такава мисъл. Та ние едва се познавахме! Бяхме се виждли няколко пъти за час два и то напълно случайно.
Сега се замислих за тази случайност. Сетих се за Цеци и това, което тя беше направила, за да станат Иван и Жужа гаджета. Тя беше там на всяка една „случайна“ среща. И като се замислих, че това може да е причината за срещите ни се почувствах още по-сигурен в това, което казах последно по телефона.
Това, което се случи между Иван и Жужа ми беше достатъчно, за да избягвам всяко момиче, с което Цеци ме запознава. Той й изневери още в първата седмица, а горката Жужа разбра едва месец след това, но тогава вече всичко беше ясно - те просто не бяха един за друг. Какво си беше помислила Цеци, когато ги е срещала и висяла на главите им, докато не се вземат. Двамат бяха толкова различни, че направо се изгориха, когато се събраха. Всеки се опита да доминира над другия.
Но някак си мислех, че този път не беше така. Аделина не приличаше по нищо на Жужа. Тя беше по-затворена в себе си, смееше да използва думи като „обичам“, за да изрази чувствата си в техния пълен обхват. Поведението ѝ, начина, по който се изразяваше, излъчването й... И хубава беше. Сега се замислих за всички тези неща. Всичко в нея казваше, че не лъже.
Не я обичах, а болеше. Болеше, та не се търпи. Спомних си и какво каза точно преди да затворя: „Изгори ме!“ Изгорих, значи? Изгорих нея с думи, които исках да чувствам. А себе си? Осъзнах, че се лъжа. Винаги съм се лъгал. Сам се изпепелявах от това, че я харесвах (ако не и повече) и се лъжех за обратното.
Ах, каква дума „изпепелявах“! Какво може да изпепелява? Огън? Огънят те гори, изгаря те, но скоро престава. И изведнъж се уплаших. Нея изпепелих. Чувствата ми са огън, които я е изгорил за кратко, но той никога не е преставал да гори в мене. Собствените ми чувства, емоции, въодушевление и тъга са горели в мене откакто се помня, а аз като една затворена пещ, от която огънят не може да излезе, а само се връща и продължава безкрайно да ме гори, изгаря, та чак ме изпепелява. Това беше точната дума - изпепелява ме и дори още повече - изпепелявам се като потискам чувствата си. Аз наистина я харесвах.
Без да чакам и миг грабнах телефона и само с две копчета набрах последния набран номер. Сигнал свободно, втори и линията се отвори.
„Да?“ чух тъжен глас отсреща. Явно дори не беше погледнала кой звъни.
„Ади...“ направих кратка пауза, за да се убедя в точния ред на думите, които желаех да изрека, за да освободя чувствата си. „Каза, че те изгорих... Може ли да ми простиш за това? Реших, че себе си нараних много повече, като те излъгах. Изпепелих душата си, Ади.“
„Излъгал? Изпепелил душата си?“ тя звучеше объркана, но някак усещаше какво исках да й кажа.
„Да, излъгах. Обичам те и не искам повече да изпепелявам душата си със собствените си чувства като ги потискам... Искаш ли да се видим след половин час?“
Вместо отговор получих най-радостния писък, който бях чувал и това донесе усмивка на лицето ми. Тя дори каза къде да се срешнем, но едва я разбрах. Когато затворих бях сигурен, че няма вече да ме боли, но бях сгрешил. Сърцето ми биеше силно и много бързо, дишах учестено и бях щастлив. Чувствата ми продължаваха да ме изпепеляват отвътре, но вече не ми пукаше. Имах с кого да споделя огъня. Човек, който желае да сподели изпепеляването с мен.
Обичах я, а ме болеше. Освободих чувствата си и се изпепелих. Винаги съм мислил, че това е лошо, а то всъщност било най-доброто усещане на този свят.

"Не само огънят може да те изпепели"


Юни е. Днешният ден е най – дългият в годината. Но той вече е към края си. Навън слънцето постепенно залязва зад красивата планина, която се вижда отвъд езерото и гората. Последните слънчеви лъчи се заиграват невероятно дълго върху водната повърхност, сякаш нежелаещи да си тръгнат и да бъдат заменени от лунното сияние. Съчетанието между изумрудено синята студена вода на езерото и топлите изпепеляващи лъчи на лятното слънце създаваха сюреалистично усещане за сблъсък между две вселени, всяка по своему прекрасна.
Приближих се по - близо до водата, за да мога да видя по - добре съвършено гладкия огледален образ на леко притъмнялото и на места розово небе, който се образуваше в нея. В ръката си носех маргаритка. Реших, че ако пусна цветето в езерото би изглеждало така сякаш то е част от небето и затова го сторих.
Нежният бял цвят се понесе бавно, носен от невидимите вълнички, точно по посока на слънчевото отражение и се зачудих дали слънцето в огледалното си образ би могло да изпепели моето цвете.
И тогава в съзнанието ми изплува неговият лик. Красивите му сини очи, сякаш океан, ме гледаха така далечно и студено, напомняйки ми за езерната вода. Самото му същество напомняше по обаяние и неповторимост слънцето, а аз сякаш бях цветето, което несъзнателно, но неумолимо искаше да се докосне до своя слънчев диск, дори и с цената на това да бъде изпепелено.
Защо той беше така далечен, защо беше така недосегаем? Осъзнавах, че това, което се беше случило, нямаше значение за мен, и той трябваше да го знае, за мен беше важен той, това да сме заедно, да се опитаме да сме щастливи. Защото сякаш само той, моето слънце, даваше смисъл и светлина в дните ми, безкрайност в мечтите и сигурност в желанията.
Маргаритката се беше приближила още повече до слънчевото отражение, чиито реален облик обаче започна да се скрива зад хребета. Така ли щеше да стане и с нас? Щеше ли той да изчезне така, както се беше появил, случайно, неочаквано, без никой да подозира или дори да се надява?
Лъхна ме прохладен вятър идващ от запад, но той донесе не само студ, а и страх. Последният нахлу в сърцето ми породен от факта, че осъзнах … ТОЙ щеше да разбие сърцето ми! Моето слънце щеше да залезе, донасяйки със себе си безкраен студ и тъмнина, спътниците на загубената любов. Но този път нямаше да има изгрев, любовта нямаше да се възроди като феникс от приказките. Щеше да залезе, щеше да изчезне, щеше да изгрее, може би, но не за мен, а някъде другаде, оставяйки след себе си шепа пепел в залеза на самотата, в залеза на любовта.
Белият цвят беше се придвижил до отражението на злания диск във водата, но, разбира се, беше непокътнат. Беше си същият, но някак застинал. Слънцето не би могло да го изгорило, та това във водата бе просто негов двойник. Тогава разбрах, че не само огънят може да те изпелели, не само той може да те изгори. Има далеч по-страшни неща от него. Те настъпват точно тогава, когато огъня спре да гори и настъпи времето на изпепеляващата болка от ехото на изгубените безвъзвратно любов и смисъл.

Преди три месеца бих започнала с "Любовта за всички ни е...". Много пъти изтривах и пренаписвах тези пет думи, чудейки се дали това наистина съм аз. Преди три месеца бих започнала да ви говоря колко умопомрачително приятно е чувството на любовта. Като пламък, галещ нежно кожата. Въпреки че реално погледнато, никога не съм смятала така. Не. Реших този път да открия душата си и да ви разкажа какво точно за мен значи "изпепеляване". Направо до основи. И както никога, ще бъда откровена и неподправена, ще ви говоря от сърце.

Бих започнала с началото. Ако знаех къде точно е то. Началото на какво, може би бихте попитали вие. И аз бих ви казала: "Началото на всичко, което ме накара да изменя възгледите си, живота, приятелството и представата си за вечното и мъчително изкушение - любовта." Само че наистина не зная как започна всичко. Може би имате представа, че един човек може да бъде променен в много отношения от много различни и дори противопоставящи се едно друго неща. Истина е. Ето как се случи при мен.

Мисля, че всичко започна с един прост разговор. При всекиго може да започне така. Защото съзнателно или не, говорейки ние казваме много повече от това, което думите в действителност могат да кажат. Ние показваме мислите и чувствата си чрез мимики, знаци и хиляди други намеци, които просто са заложени в природата ни. И все пак, най-добрия преносител на енергия от един на друг човек, винаги остават очите. "Очите са огледало на душата" и това е абсолютна истина. Чрез един поглед можем бегло да отгатнем какво наистина се случва в главата на събеседника ни. Това е факт, който не може да се изучи, преповтаря и сдъвква отново и отново в училище, защото по този начин ще изгуби смисъла си. Нищо не може да бъде истински научено ако не се почувства със сърцето. Точно както се случи с мен.

Преди известно време аз погледнах в едни синьо-сиви, менящи се непрестанно очи и за тези няколко секунди, за този кратък и съвсем бегъл поглед, равностоен на едно ръкостискане, моя живот кривна в друга лента, за чието съществувание аз никога не бях подозирала. Но ето, имаше такава. Той запали цигарата си със запалката и сякаш някак аз се превърнах в негова цигара. Изсмуквана от скрити желания, разделяна на хиляди малки изгорели парченца и ненужна след изчерпване.

"Любовта е като огън. Но дали ще стопли сърцето ви, или ще изгори го основи къщата ви, е трудно да се каже“. Всичко мое изгоря преди много време. До основи. И не остана нищо друго освен пепел. Пепел, от която не вярвам да се възродя. Уви, фениксите са редки същества, които по нищо не приличат на мен. Изгорена на клада, дълго и мъчително. Точно такава съм аз. Като вещица, погрешно осъдена в любовни магии. Не. Просто влюбена. Безнадеждно и абсолютно непозволено при това. Грешно и твърде глупаво, направо жалко от моя страна...
И повярвайте ми, не само огъня може да ви изпепели.