Столова

Ник вече приключваше със яденето си и внимателно бе изслушал всяка една дума на Ванеса. Третокурсникът остави таблата си, откъдето я бе взел, след което се върна до момичето и заговори:
- Ами ти реши какво да правим! - Усмихна се Ник. - Сигурен съм, че все има нещо интересно тук, съдейки по думите ти преди малко. Заведи ме на най-интересното и забавно място, което се намира в училището или около него.
Момичето кимна одобрително. Ник я зачака да свърши с храната си, която не беше кой знае колко много, но и на момичето му личеше, че не е сред най-яшните, поради причината, че не беше дебела.

- Ще бъде доста трудно, но добре.. - каза тя и отида да остави таблата си.След което му прошепна :
- Следвай ме! - този път гласа й беше някак по-палав.Никога преди на бе такъв.
- На най-хубавото и забавно място..добре - добави, като се усмихна.
- Щом искаш, просто ме следвай.

Ванеса се озова тук.Едно от местата, в които беше с Ник.Ник..Много съжаляваше, за това как го бе оставила сама.Зарече се повече никога да не го прави.Взе си пица с шунка, гъби, царевица и майнозе.Видя Силвър.Да ли да седнеше до нея или другаде.Остана права чудейки се какво да направи.Най-накрая се реши и взе една пържола.Отиде при Силвър и пумата й и каза:
- Хей, това е за пумата ти. - Тя подаде пържолата на Силвър.
- Как се казва?

- Не съм по - добре и да, права си.Нещо не е наред. - Ванеса преглътна сълзите и бавно каза:
- Се..сестра ми..съмоубила се е.Тя беше единствената от семейството ми, която бе останала жива.Сега останах сама.Имам Ник и някой приятели, но те не могат да заместят сестра ми.Загубих достатъчно близки, ето вече нямам никакви. - Ванеса протегна ръка към Шадоу, като нежно го погали.
- Е, как е при теб?

Ванеса не издържа.Не можеше.Знаеше колко е тежко да загубиш най-ценното, а именно близките си.Много добре разбираше как се чувства Силвър.Неса също стисна ръката й и отговори :
- И аз съм с теб Силвър.И съжалявам..съжалявам за случилото се.Не забравяй, че може да разчиташ на мен.За всичко. - погледна Силвър и в този момент сълзите бързо се стекоха.Ванеса ги изтри с блузата си и каза:
- Ще се опитам да продължа, но ще е много трудно.Аз съм по-емоционална и..затова се разплакох.Извинявай, че ти напомних за катастрофата.Наистина извинявай.

- Да, права си.Благодаря за подкрепата, Силвър. - каза Неса и също се загледа някъде там.Но..на нея ли й се привиждаше или там стоеше сестра й.В копринена синя рокля.Тази с което бе на бала.Това не бе истина.Или поне така мислеше момичето.Ванеса укокори очи и попита плахо:
- Виждаш ли я?Сестра ми?

- Д-да..Какво става..не разбирам.. - Погледна объркано към Силвър и преглътна.
Сестра й стоеше и се усмихваше.Аромата на малина се разнесе из въздуха в столовата.Как така, но тя бе умряла.Не можеше да е истина.
- Силвър, и двете май полудяваме.Как така мъртвата ми сестра.. - замълча.Появиха се майка й и баща й, аз след това още един мъж и една жена.
- Това..Това твоите родители ли са?

Ванеса..тя..не трябваше да плаче..не и сега.Прегърна Силвър и й каза:
- Спокойно.Силвър, хайде успокой се.Не сарадваш ли да ги видиш?Ела с мен! - Неса взе ръката й и съвсем леко я дръпна, за да стане.
- Готова ли си?Искаш ли..да ги видиш?Да разговаряш с тях? - Погледна още хлипащото момиче.
- Само не плачи.Силвър не плачи.Аз съм с теб, винаги като приятелка.

- Мамо?Татко?Бри? - Ванеса не можеше да остави Силвър сама, затова тръгна с нея към тях.Бавно протегна ръка, за да ги докосне но в този миг всичко изчезна.
- Какво?Къде отидоха? - Попита тя изненадано, а Силвър погледна към мястото, на което преди малко бяха.
- Силвър какво стана?

- Не..не знам..Аз много се обърках.Какво означава това всичко?Не може..Аз не съм луда..нито пък ти..Какво става с нас? - Ванеса объркано започна да задава въпроси, докато се държеше за масата.Околко нея всичко се въртеше, но след секунда спря.Седна на стола, като погледна към Силвър.
- Какво мислиш да правим?На кого може да кажем за случилото се.Не мисля, че сме луди.Невъзможно е.А, и щом двете ги видяхме.. - Онтово замълча.До нея се чу тих шепот, който гласеше : "Ще се върнем".Ванеса проплака.
- Чу-чу-л-ли?

- Идвам. - Ванеса се опита да звучи твърдо като Силвър, но не успя да се справи много добре.
- Трябва да научим повече за тези неща.Ако въобще има такива неща или ние си въобразяваме.Всичко се обърква все повече и повече.Какво мислиш да правим в стаята ти? - попита Ванеса.Чудеше се какво ли биха намерили там.

С Кейт пристъпихме през входа на столовата и се огледахме. Според мен не бе кой знае колко лъскава и страхотна, но излъчваше уют и топлина. Сякаш хиляди, момичетата и момчетата се бяха събрали на групички около масите, смеейки се, говорейки си и замервайки се от време на време с някой пържен картоф или трохи хляб.
Погледнах притеснено към Кейт, страхувах се как ще ни приемат, ще открием ли приятели. Пак погледнах към масите. Не виждах празни. Имаше само две към северния ъгъл. Не се маех, хванах я за лакътя и я задърпах през най-прекия път към едната, която си харесах, като по пътя си блъсках вампирите безмилостно. Изглежда в тази столова бе истинска война за една маса.
Докопахме се до нея без рани и слава богу, аз седнах на единия стол, ухилена и доволна, а Кейт-също усмихната, се настани на съседния.

Лили се държа като истински супергерой и успя да си проправи път към празната маса, минавайки между лактите и ударите на вампирите.
- Ееех, добре, че си ти иначе не знам дали щях да оживея. - каза Кейт и вече си се представяше на пода, стъпквана от вампирите. Невъзможно е... дали? Кейтлийн разтърси глава, за да прогони тази мисъл. - Аз ще отида до бюфета какво ще искаш?
Тогава го видя. Там, в дъното на стаята, през една маса разстояние седеше Той. Г-н Дарк. Кейт реши да не казва на Лили, че той е там. Пък и очевидно и той не ги беше забелязал. Върна бързо погледа си към Лили, опитвайки се да мисли за други неща - коне, котки, оо и онзи страхотен сладур на съседната маса. Надяваше се Лили да не е забелязала промяната в погледа и мислите й.

Замислих се, какво искам от бюфета? Хмм... Може би просто един хамбургер и кола. А да, накъде без картофки?
-Хамбургер, картофки и кола смятам, че ще е добре. Ами ти, какво ще си вземеш? - обърна се към Кейт и я погледна в очите, където се четеше някакъв смут и напрежение. Заслушах се в мислите й, но те не бяха странни. Мислеше си за момчето на съседната маса. Погледнах го, наистина бе сладко, но не ми бе по вкуса. Върнах погледа си на нея. Сигурно за това гледаше с леко напрежение. Сигурно се тревожеше дали той я е забелязал. Усмихнах й се дяволито и й казах.
-Спокойно, вече си мисли за дългите ти крака. - тя сякаш се сепна и ме погледна очудено.

Кейт се засмя.
- Ето едно от предимствата да имаш приятелка, която чете мисли - каза Кейт тихичко, за да не я чуе никой. Хвърли съблазнителен поглед на момчето. То оглеждаше Кейт от глава до пети. Тя му се усмихна. Кейт мислеше да каже на Лили, че иска само едни картофки и кола и да помоли Лили да отиде до бюфета вместо нея. Съвсем беше забравила за нещото, което трябваше да крие от приятелката си, която чете мисли.

Прочетох молбата в мислите й, кимнах и повторих.
-Картофки и кола, ясно. - станах и се запътих през навалицата към бюфета, при който, странно как, нямаше много чакащи. Застанах и огледах витрините с предлагани храни, докато продавача си свърши поръчката от клиента пред мен. Имаше всякакви неща - торти, сладкиши, сандвичи, супи, леща, даже и боб. Ухилих се при мисълта за вампир, ядящ боб.
-Да, госпожице? - чух някой да ме вика и вдигнах разсеяно поглед. Момчето от другата страна на плота ме гледаше очаквателно.
-Мм, един хамбургер, две порции пържени картофки и две коли. - той кимна, а аз поставих лакти на плота и зачаках. Мислех си за господин Дарк, колкото й да не исках. Този толкова странен тип, който за толкова кратко време успя да ме накара да летя и да пропадам главозамайващо в ада. Този проклет учител по... по... Дори не знам по какво преподава! Тръснах нервно глава и погледнах ръцете си. Не знам защо ги гледах. Може би търсех нещо, което да ме разсее от мислите ми за господин Ейдриън Дарк. Но нямаше нищо странно. Същите линии по ръцете ми, същите извивки. Стиснах ръката си в юмрук и пак я разпуснах, когато чух един глас:
-Заповядайте. - Вдигнах глава и видяй момчето зад бюфета да ми подава поднос с желаната от мен поръчка. Извадих пари от джоба си и платих, благодарих разсеяно и се обърнах, насочвайки се към масата ни, като оглеждах хората наоколо. Всеки се смееше и ръчкаше съседа си, или пък гледаше намръщено, все едно някой му е изял таратора с вилица. Усмихнах се леко. Този мой оптимизъм е напраааво убийствен. Погледнах в другата посока и ръката ми трепна, а усмивката ми се стопи. По дяволите! Отместих бързо поглед и забързах крачка към масата ни. Проклетият господин Дарк се бе оказал точно на маса разстояние от нас. Седнах на мястото си, твърдо решена да го игнорирам, и с усмивка подадох картофите и колата на Кейт. И тогава ми просветна. Не за момчето от масата е мислела, а за господин Дарк. Притеснявала се е да ми каже, че седи точно до нас. Усмихнах й се мило и й прошепнах:
-Нямаше смисъл, видях го. И все пак, наистина момчето на съседната маса е много сладко. - и заръфах с усмивка хамбургера си.

Кейт я погледна учудено. Най-накрая схвана.
- Е, поне опитах. - каза тя, премествайки поглед от момчето на съседната маса, което наистина хареса. Може би щеше да му даде телефона си... Ако го направи дали би й се обадил? Разтърси глава и върна мислите си към Лили. - Реши ли какво да правиш с Него? - Кейт я гледаше с любопитство и чакаше отговора й.

-Какво мога да правя с него? Той не ми е никакъв, както и аз на него. Чисто и просто ще го игнорирам и ще забравя, че съществува. Не смятам да се занимавам с някой, който сам не си е изяснил чувствата и постоянно ме наранява. - Свих се от болката, която заплашваше да се настани в мен отново. С толкова мъка я бях притъпила вчера. Едвам заспах. Затворих очи за да не си позволя да заплача и замлъкнах, защото думите се изгубиха в дебрите на гърлото ми, а светът ми се стори много малък, сякаш ме притискаше и мачкаше.

Кейт видя болката в очите на Лили. Гледа гневно към г-н Дарк няколко минути. Чудеше се как да помогне на приятелката си.
- Добре, извинявай, че попитах. Не исках да те натъжавам. - на Кейт й стана ужасно гадно, че беше наранила Лили. - Недей да плачеш, защото и аз ще се разрева. Насред столовата. Свърши ли с хамбургера? Мисля, че знам какво може да те разведри. - Кейт искрено се надяваше да не скимне на г-н Дарк изненадващо да отиде в конюшните, макар че беше учителя по езда. И все пак той дори не беше започнал сандвича си, така че може би Кейт и Лили имаха късмет.

Кимнах и се усмихнах, това момиче знаеше как да ме накара да се почувствам по-добре. Наистина ме болеше да си мисля за господин Дарк, и то доста. Не знам защо, неби трябвало да ме боли. Все пак го познавам само от няколко часа. Той бе този, който направи грешките. Той ме целуна, не аз. Той дойде в стаята ми, не съм го канила аз. Той седна на пейката до мен, не аз до него. За всичко е виновен той. Премигнах. Кого ли залъгвах? Да не би той да е натикал чувствата в сърцето ми? Кейт ме хвана за ръка и ме задърпа нанякъде, но аз бегло внимавах за пътя.

- Не, не, не! Не съм гладна! - продължавах да протестирам аз, което правех през целия път насам, а Джереми ме влачеше въпреки усилията ми. Как успяваше? Аз се дърпах с всичките ми налични сили, но той все пак успя. Сигурно щеше да му бъде по-лесно да ме беше носил. * представя си го и се засмива леко, а после пак се връща към реалността*
Добре, с последни усилия ще пробвам да го издърпам навън по някакъв начин. Пренесох тежестта на тялото си назад, опитвайки се да го спра за последно и да отидем другаде - в градините, на скалите, отново, дори в коридорите. А тук?? Тук беше бъкано с народ.. Добре, че ме държеше за ръката иначе щях да го изгубя сред тълпата. Само мисълта за това ме накара да потръпна.
- Хайде, де, може да отидем другаде! Виж тук е препълнено, няма да си намерим място, няма да ме караш да ям права, нали? Чувала съм, че това не е хубаво и може да предизвика болки в стомаха. - кимнах утвърдително с глава, въпреки че току-що си го измислих. - А пък и не съм толкова гладна. Може да се разходим из градините... - казах всичко това изключително набързо, надявах се да е разбрал нещо от този мой последен, доста отчаян опит да се махна от това шумно място. Нямаше да мога да чувам добре гласа му, нямаше да... Е, добре де, това последното не беше истина - не съм чак толкова лигава, но все пак не исках да си губя времето с него с нещо толкова маловажно като яденето.
Все още не беше успял да ме накара да вървя и искрено се надявах да размисли.

-Не, мило, з-а-б-р-а-в-и. - ясно и отчетливо и обясних, решението ми бе твърдо и то беше - тя ще яде на всяка цена! Запътих се към бюфета, блъскайки с лакти и ритници. Пречеха ми прекалено много г***да. Дразнеха ме.
-Хайде де, какво си се разплул насред пътя тука, като повръщня?! - не се сдържах и извиках на някакъв дебел плужек, който се хилеше мазно и замеряше едно момиче с пържени картофки, целият бе омацан с майонеза и кетчуп, а момичето пищеше погнусено и обидено и едвам се сдържаше да не се разплаче. Ахх, този.. грр. - Ти, проклет мазен .. - не довърших, а му забих един в лицето. Той се олюля и отмести, а в очите му се четеше изненада, омраза и недоверие.
-Съжалявам - измънка и се оттегли от полето.
-Уфф, тия дебели простаци се мислят за.. - не довърших, а продължих напред.

Бях изумена. Ама той... Той да не би току-що да заби един на онзи двуметров дебел великан?!?
Да, май направи точно това. Седях като вцепенена с отворена уста. Когато отново продължи напред ме обзе паника, защото можеше да го изпусна. Ооох, по дяволите, скапаните новаци! Ъгх, избутах едно момче и, слава на богинята, го настигнах. Хванах ръката му, облекчена. ОПРЕДЕЛЕНО нямаше повече да му се дърпам. Поне не физически. Той сигурно не можеше да победи голямата ми упорита уста... можеше ли? *хлъц*

Застанах на бюфета, смътно чувайки протестите на Кейт, игнорирайки ги.
-Един хамбургер, едни пържени картофки, картофено пюре, две коли и един боровинков кейк.
Кейт ме погледна втрещено и отвори уста да каже нещо, но аз сложих ръка на устата й и се усмихнах заговорнически.
-А.. май забравих да кажа, че ще изядеш всичко, което съм ти поръчал?

Останах с отворена уста. Бутнах ръката му, не грубо, но определено не и нежно.
- К-к-КАКВО??? ВСИЧКО?? Луд ли си? После ще трябва да ме носиш до общежитията, защото с толкова много храна определено няма да мога да ходя!! Не! Не мога! - когато ни подадоха таблата аз й се облещих, очите ми щяха да изскочат. - НЕЕЕ! Дори не съм виждала толкова храна в една табла, изобщо?!?