Градината на училището

- Госпожица Тодорова - тъпо я поправи Из. - Все пак съм преподавател, Неса... ваш приятел съм, но все пак!
Из се захили
- Литекс! А, така! Пада им се на тъпите семкари! Трябваше да отидем да гледаме... - разочарована, че е пропуснала, каза тя. - Сега мъжките общежития ще има да викат...
Из се обърна към Ейдриан.
- Мда, най-добре да отиваме, е искам повече проблеми. И, Неса, наистина забележката ти хич не беше уместна!

-Бакардито свърши, Левски падат, имам среща-оформя се хубава вечер.-каза Ефи-Бтв, още можете да го хванете. В момента тече 2 полувреме.

-Хвала на волейбола! Тръгвам и аз! Внимавай какво си пожелате "госпожице Из", може и да се сбъдне.-Ефи и намигна.
Обърна се към емоционалното момиче:
-Аре, Ванче, ще тръгвам и аз.

Събуди се със страшно главоболие.Стомахът я присви.Бе гладна.Тръгна към столовата.

Грей незаинтересовано върна погледа си на шахматната дъска, още преди тя да му е отговорила каквото и да е било.
- Тогава какво се буташ не ми е ясно... - Грей усещаше натрапчиявия й поглед върху себе си. Очевидно се раздразни. - Ами, очеизбийно е безполезно надзъртането ти...

Грей я гледаше докато говори, той също не мигаше известно време. Той отново извърна глава на някъде и отправи вниманието си към нещо доста по-интересно за него. явно нещо невидимо нещо във въздуха. Привърши останалите "фигурки", прибра си шаха и взе шишето с текила.
- Не стига, че си безполезна, ами си и алкохоличка, - отегчено каза той. - Алкохол има в магазина, умнице! - Видимо не обърна внимание на пумата и грам. Мразеше проклетите котки под всякакъв вид.

Грей извъртя тъпо очи.
- По-полека с надуването, че скоро ще се пукнеш като въшка, малката. - Очевидно хич не се чувстваше впечатлен. - Виж какво... скучна си, не ми се занимава с теб... Сега се разкарай от пътя! - изблъска я той и хвана пътечката.

Обърнах се неловко и се огледах. Градината бе много спокойно и красиво място, макар че и не се учудвам. Не се мяркаха много хора, предполагам повечето си почиваха някъде по стаите или се бяха събрали с приятелите си.. Ха, приятели.
Запътих се към една пейка, която прикова погледа ми, защото бе прикрита от клоните на едно дърво. Перфектното място за мен. Все още не съм готова някой да ме вижда.
Настаних се удобно на дървеният материал и огледах околността. Едно момиче крачеше бързо по една пътека и изглежда бе ядосана. Тъмнокестенявата й коса, или поне оттук приличаше на такава, буйно се стелеше по раменете й, а вятърът я разрошваше. Изглеждаше опасна.
Обърнах глава в другата посока, но там не видях никой. Може би само това момиче бе тук в този час. Още по-добре, значи съм сама. Мога да си отдъхна.
Притворих очи и се отпуснах на облегалката на пейката и вдишах дълбоко от въздуха изпълнен с нежни аромати.
Тук наистина бе красиво.

Сепнах се от мелодичният глас, който заговори. Отворих очи и погледнах към момчето...мъжа, който стоеше пред мен. Буца заседна в гърлото ми. Беше красив, с кестенява леко разрошена коса и дълбоки зелени очи. Излъчваше някаква топлина и приветливост, а усмивката му ме караше по някакъв странен начин да се почувствам по-спокойна и по-добре. Не знам защо, но имам чувството, че мога да му се доверя.
Отвърнах с усмивка и, преглъщайки буцата в гърлото си, проговорих смутено:
-Здравейте, да аз съм Лилиан. Приятно ми е господин Дарк. - и протегнах ръка.

Премигнах, почувствах нещо странно за момент, но после се сепнах и сякаш забравих какво бях изпитала току-що. Усмихнах се на обръщението "Лили" и кимнах.
-Разбира се, седнете. - и се поместих по към края на пейката като освободих другата част за господин Дарк. Чувствах се много неловко в негово присъствие, и в същото време бях спокойна. Загледах се в нещото в ръцете му и с любопитство проследих линиите на малката машинка. Не си падах много по машинките, или поне не знаех много за тях. Отворих уста и думите се изляха сами, без да ми искат позволение:
-Какво е това? - очите ми се разшириха от неудобство и се почувствах глупаво, че задавам подобни въпроси. Преглътнах. Вече бе късно да си върна думите назад, за това просто зачаках отговор.

Стреснах се. Въобразявам ли си? Той се приближи и отдръпна? Не.. не съм видяла правилно, сигурно е нещо от вятъра. Усмихнах му се и казах:
-Това място наистина е много спокойно и дава чудесна гледка за всичко наоколо. Аз го избрах и заради това и заради.. Ами.. Честно казано не исках никой да ме вижда. Все още съм нова и се чувствам много неловко. Страхувам се, че няма да ме приемат. - сърцето ми пропусна един удар. Защо му казах всичко това? Защо се изпускам така на непознат? Но на практика.. Ние се запознахме. Но това не значи, че от първият път трябва да му разкривам чувствата си. Погледнах го в очите. Наистина бяха убийствено красиви. Любимият ми цвят е зеленото, успокоява ме и ме кара да се усмихвам. Проследих чертите на лицето му от по-близо. Беше по-красив, от колкото си мислех. Красивите му скули, устните му... Отместих поглед и нервно се размърдах. Е какво, много момчета са красиви.. или се заблуждавам в момента? Не, трябва.. трябва да се махна от тук. Какво ми става? Защо сърцето ми бие като, че са го подгонили? Изправих се нервно и се обърнах към господин Дарк. Господин Дарк. Та той е.. той е учител! Разтърсих глава, усмихнах се и казах, като сама се учудих на спокойствието на гласа си.
-Аз трябва да тръгвам, господин Дарк. Не искам да ви притеснявам, рисувайе на спокоиствие, а и все пак трябва да открия стаята и случайно може би съквартирантката си, ако имам такава. Предполагам ще се видим по време на часовете. - млъкнах и не знайно защо не тръгнах веднага, а закачах отговор. Някаква невидима сила ме привличаше към страхотния мъж пред мен. Не! Премигнах бързо и се опитах да се оттърся от мислите си.

Поколебах се, но все пак отново приседнах на края на пейката и погледнах картината. Чайки? Колко необичайна картина, но пък ми харесва. Проста, семпла, но излъчва някакво спокойствие, а самите чайки са наистина изкусно направени.
Усмихнах се весело и избърборих:
-Това "нещо" може и да ти лази по нервите, но пък с него правиш много красиви неща. Ако проявяваш малко повече търпение, всичко ще бъде наред. - и без сама да се усетя го потупах по рамото, при което отдръпнах ръката си като ожилена и отместих поглед смутено, като пак погледнах към картината, под претекст, че искам да я видя пак. Какъв е този мъж, че ме кара да се чувствам толкова неловко? Трябва да се стегна! Наложих цялата си воля и го погледнах в очите, като се усмихнах. Въобразявам си, та това е просто мъж. Все едно всеки ден не съм срещала хиляди? Но нещо вътре в мен оспорваше това и аз го усещах.