Поезия

Така, не съм сигурна до колко това наистина е любимото ми стихотворение, но го знам на изуст, просто защото ми харесва и съм го чела толкова много пъти. Общо взето ми връща добрата енергия.
Смешното е, че се натъкнах на него на село, докато бях в едно дискретно помещение и то в един вестник "Трета възраст" :Д

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Робърт Бърнс

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!

Николай Лилиев

Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.

В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.

Николай Лилиев

Тe не говорят, моите очи,
два извора, пресекнали навеки,
те не говорят, моите очи.

Те не изплитат ленти от лъчи,
към вечността забравени пътеки,
те не изплитат ленти от лъчи.

Изгубени сред мрака на скръбта,
следят те плахия полет на птици,
залутани сред мрака на нощта.

Пред тях се слагат траурни венци,
те виждат безотрадни колесници
и безнадеждно скъпи мъртъвци.

Николай Лилиев

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла –
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила -
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Николай Лилиев

Помнишли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Димчо Дебелянов

Ще допълвам...

Мерси за стихотворението на Робърт Бърнс, кажи-речи "Спасителят в ръжта" е основано на него.

Ето и от мен нещо:

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Никола Вапцаров

Отдавна, преди много, тъй много лета,
в едно царство в приморски земи,
девойка живя, нека знаете това,
тя казваше се Анабел Ли.
Живя там тази девойка с мисъл една —
с любов вечна мене да дари.

Дете бе още тя, дете също бях аз
в това царство в приморски земи,
но обичахме се с обич дивна тогаз —
аз и моята Анабел Ли.
Заради таз обич серафими над нас
пожелаха ни с чувства най-зли.

И стана така, че преди много лета,
в това царство, обвито в мъгли,
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
той мойта Анабел Ли уби.
Дойдоха роднини знатни, чули вестта,
и отнеха я от мен, уви.
Те във гроба скриха навеки паметта
в това царство на морски мъгли.

Ангели в рая, не познали любовта,
да завиждат способни били.
Да, аз знам: затова — знаят всички сега
в това царство в приморски земи —
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
уби той мойта Анабел Ли.

О, как силна беше обичта ни тогаз!
Нечувана по тези земи!
Така други не биха могли.
И нито ангелите райски в този час,
нито земните демони зли,
ще разделят нашите души.
Ах, моя свидна Анабел Ли!

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга
за прекрасната Анабел Ли
и живея с мечта за таз нежна снага
на богинята Анабел Ли.
А щом падне нощта, лягам аз до гръдта
на моята любов, невеста и съдба,
и пак сме заедно както преди
там в гроба й до морските вълни.

Имам твърде много любими неща, но все пак това е форум за вампирчета, така че ще сложа едно вампирско. Това е част от произведението на лорд Байрон - Гуяр.

Надмогнал свойта земна смърт
от този гроб за първи път
излизаш ти – един Вампир –
и вдигаш своя кървав пир.
Дори роднини не щадиш –
вред сееш кървави следи.
Но мразиш горкия си дял,
Сам друга орис би избрал,
че всяка жертва в своя час
те разпознава и без глас
проклина те. Кълнеш ти тях.
Цветята ти угасват в страх...
Иди при своя гроб такъв –
дъхтящ на смърт, окъпан в кръв
и с демоните зли до край
ти свойта участ изгуляй
дордето призрак по-свирец
не погне тях, а с тях и теб

Лорелай

Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът й е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът й е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай.

Ето и от мен нещо любимо:

Надпис върху чаша от череп

Че от мъртвец съм забрави
И само череп в мен съзирай,
Като от живите глави
От него глупост не извира.
Обичах,пиех,но умрях.
Вземи ме от земята черна,налей!
От теб не ме е страх-нали ме е целувал червей!
На место да ги храня аз,
Бих предпочел в мен да свети на пиршеството в тържествен час
Туй питие на боговете.
Тук с ум блестях и тук дано на Вас придавам блясък днес.
Какво по-висше от вино ума ни може да замести?
До дъно ме пресуши!
И тебе някой ще изрие и със смъртта ще се здружи
От черепа ти ,за да пие.Защо не?
Щом в живота къс тъй жалки са главите наши,осъдени да гният в пръст,защо пък да не станат чаши?