Mi Vida. Mi Sueño.

Заглавие: Mi Vida. Mi Sueño. Вто Ное 24, 2009 1:37 am

Mi Vida. Mi Sueño.

Страхове, въздишки, желания, думи,
отнесени от вятъра шептя.
Искрици, вплетени в чистотата,
която нося в мен.
Усмивките топлят сърцето ми.

…
Вървях, изгубена в мисли
по пътя за вкъщи,
мислейки,
коя съм и какво чувствам.
Но няма смисъл
само да вървиш.
А, да вървиш
и да се развиваш.

.....
-Вълнуваш ли се?-попита Марко.
-Да.-прошепна тя.
-Недей. В това няма смисъл.
-Защо?
-Защото не ти помага. Даже вреди. По-добре е да нямаш никакви очаквания. Така всичко става отсамосебеси.
-Но аз нямам очаквания! Просто…
-О, не казвай, че те е страх!-извика той и започна да и се смее. А тя заби смутен поглед в земята.
-Има толкова много хора. Не знам, дали ще мога…-прошепна тя.
-Можеш, а и те не хапят!-прегърна я нежно той и се засмя.
-Хайде, наш ред е.-каза Марко и я поведе към осветената сцена.
Залата беше пълна с хора и всички гледаха нея.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Вто Ное 24, 2009 1:38 am

Глава 1:
В началото…

.....
-Мария!-извика някой.
-Мария!-същият глас, отново.
-Мария!-гласът се приближаваше.
Аз не помръдвах. Просто стоях и гледах едно зелено листо, падащо спокойно на земята.
-Мария!-извика гласът и ръка ме сграбчи за рамото.-Какво правиш?
-Нищо, Никола. Просто седя.
Той седна до мен. Подпря глава на рамото ми и отправи взорът си към небето.
-Какво има, Никола?-попитах го.
Познавах го цял живот. Можех да позная по погледа и движенията му, в какво настроение е. А сега, определено нещо му имаше. Никога не облягаше главата си на рамото ми и не обръщаше голямо внимание на небето, и природата. Това го правех аз.
-Какво да ми има, Мария?!-възкликна той.-Добре съм!
-Не си избрал подходящият човек.
-Какво искаш да кажеш?-попита и ме погледна в очите.
-Знаеш, Никола, не можеш да ме излъжеш.
-Предимството да ме познаваш отдавна, а?-каза и се подсмихна.
-Нещо такова. Ще ми кажеш ли поне истината?
-Обещай да пазиш тайна.-каза и мигновено стана сериозен.
Аз просто повдигнах вежда. Той знаеше, че можеше да ми има доверие.
-Да, да, познавам този поглед.-каза и се изсмя.-Има едно момиче…
-Знаех си!-възкликнах, като без да се усетя го прекъснах.-Извинявай.
Направих миловидна физиономия, а той ме изгледа гадно.
-Ще ми позволиш ли да продължа?-попита и аз закимах утвърдително с глава.-Момичето е твоя приятелка.
Тук започнах да мисля, коя от всички има в предвид.
Погледнах го объркано.
-Ще ти помогна. Не я познавах до тази година.
-Не помагаш особено много.
-Помисли малко! Знам, че ти е трудно, но опитай. Заради мен.
-Глупак!-възкликнах и го ударих.-Имаш ли си представа с колко хора се запознах през тази година?
-Добре! Само спри да ме удряш и ще ти я опиша.
Станах и зачаках с ръце на кръста.
-Красива е. По-малка от мен. Със страхотна, дълга коса и ужасно, весело бъбрива. Толкова женствена и същевременно е като малко дете.
От нейде си ми дойде просветление.
-Не и Стаси! Само не тя!-казах и започнах да махам странно с ръце, сякаш да отблъсна въображаемата гледка от погледа ми.
-Мери, тя е най-хубавото нещо, което съм виждал!-извика той и скочи към мен.
Аз се дръпнах на зад, в опит да го отрезвя.
-А, случайно сети ли се, че след два месеца заминаваме за Испания?
-Знаам.-измрънка Никола и веднага помръкна.-Но какво да правя? Не съм искал да стане така!
Обхвана ме леко чувство за вина. Исках да го приземя, не да го натъжавам.
-Ами тя?
-Какво тя?
-И тя ли изпитва същото?
-Може би. Но ще разбера скоро.-каза и се засмя.
Прегърнах го. Той ми беше най-добрият приятел. Човек, на който можех да разчитам и с когото можех да говоря за всичко. Когато се прибираше в Испания сякаш си тръгваше и част от мен. За това нямаше нищо по-хубаво от това да го видя щастлив и влюбен.
-Хайде, да вървим при другите! Ако ли не, сигурно пак ще мрънкат, че не им помагаме.-каза и ме замъкна към караваната ни.
Да. Каравана! Най-хубавото ми лято! Вече втора седмица, аз и най-близките ми бяхме на брега на Черно море, спяхме в наети от нас каравани, ако изобщо ни се спеше. А вечер, аз и Никола изнасяхме малък концерт край огъня.
Беше приказно. Точно начина, по който трябваше да се разделя с тях. Защото скоро аз тръгвах с Никола за Испания.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Дек 19, 2009 6:48 am

Така, както винаги искам да започна със заглавието... На испански (предполагам е испански, нали?) знам две думи, но и тях ги забравих... а с мързела ми да се разровя хубаво из гугъл, реших направо да те питам... трябва да е нещо от сорта на "миля моя, сън мой" или нещо такова, нали? (сеща се за любимото й "миля моя, моя кръв" <- което няма нищо общо с вампири, но го знаех как е на келтси и с едно момиче едно време пишехме един... абее, забравете... унесох се).
Така, началото е... объркващо. Човече, хич няма да е зле да пуснеш и натам, идея нямам какво да очаквам... много ми е странно така. Звучи като супер приятна история, но не знам на къде можеш да избиеш... сериозно, пусни още *молещо се личице* (бележка: оправи емотиконите *лепи си я на челото*/това беше към другото им аз.../).

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Дек 19, 2009 6:52 am

Ха, да на испански е. Значи "Моят живот. Моята мечта/сън". Тъпо, но на испански звучи добре.
Всъщност бях забравила, че съм я пуснала... Сега ще пусна още. А и няма никаква кръв...все още Very Happy

.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Дек 19, 2009 6:55 am

Глава 2:
2 месеца по-късно

Имало ли е моменти в живота ви, когато мечтите ви започват да се сбъдват?
И тогава сте обезумели хем и от щастие, хем от страх?
Ако да, то тогава знаете точно как се чувствам.
Седейки тук, на летището. Чакайки повикване за моя полет до Испания. До мечтите ми. Наблюдавайки всички тези хора, които бързаха за някъде. Тичайки, сякаш подплашени от нищото, което ги очакваше тук. Усетих как нервно съм започнала да потропвам с крак.
Мислите ми течяха като река, като всяка една удряше право сърцето ми,
карайки го да бие все по-учестено.
Тогава, гледайки всички тези хора, които бързаха на някъде си зададох въпроса
„А не бягам ли и аз?”.
Огледах се, погледнах Никола, който проверяваше дали не е забравил нещо.
„Да”, помислих си, „Аз бягам, но не от себе си, а от сивото бъдеще, което ме очакваше тук. Как мразя това! Как мразя чувството, че собствената ми родина не ме иска. Но и ясно осъзнавам факта, че ако не тръгна, за мен тук няма развитие.
Няма да съм това, което искам да бъда, ако остана тук. Не че знам какво точно ме очаква в Испания, но поне там имам повече шансове. Ще уча журналистика в университета, ще пея, ще бродя по плажовете, ще виждам Никола всеки ден. Нима това е малко? Но за бога, как боли от раздялата с близките! Никога не съм си и помисляла колко трудно ще ми е в действителност! Надявам се поне да е за добро.”
-Хайде, Мери, трябва да тръгваме.-каза Никола и тръгна към един от порталите.
Взех си багажа и тръгнах след него.
Настаниха ни в самолета. Местото ми беше до прозореца. Реших, че това е последната възможност, която имам да се сбогувам със всички. За това затворих очи. Изредих на ум всичките имена на близките ми, на любимите ми места, сбогувах се с родния дом и им пожелах щастие.
Отворих очите си, тъкмо когато самолетът излиташе.
-Имам чувството, че съм забравил нещо.-промърмори седящият до мен Никола.
Да, явно е усетил онова парене в стомаха, което иска отчаяно да ти напомни нещо.
-Забравил си Стаси.-казах му, докато се сбогувах с летище София.
-Какво?
-Не си й се обадил да се сбогувате. Защо?
-Не си падам по сбогуванията, знаеш.
Погледнах го.
-Никой не си пада по тях, но ти си длъжен да го направиш. Ако не сега, то когато пристигнем.
-Как, Мери? Не знам какво да й кажа! Толкова ми е трудно!
Трудно му било?! А на нея не й е!
Станах и го хванах за яката.
-А помисли ли какво й е на нея? Два месеца бяхте заедно! Поне това й дължиш!-заговорих тихо, но отчетливо, почти през зъби.
-Добре, добре! Права си! Ще го направя, само ме пусни!
Пуснах го и седнах на мястото си. Пуснах си музика и се загледах в синия безкрай.
Какво ли ме очакваше?

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Дек 19, 2009 6:55 am

Глава 3:
Мадрид- Барселона- Валенсия

I-ва част. Мадрид

-Мимс!Мимс! Пристигнахме!-извика за пореден път Никола и с ръка разтресе рамото ми.
-Ясно осъзнавам факта, Никола.-казах спокойно и продължих да гледам улицата пред летището.-Едно не ми е ясно. Защо трябваше да тръгнем толкова рано сутринта, за да сме тук вечерта?
-Мимс, сериозно ли мислиш да ми скапеш вечерта?
-Но помисли само! Ние сме във Мадрид! Никола, Мадрид! А виждам само светлини и коли. Не е честно!
-Ако се мръднеш поне на крачка от мястото, на което си сега ще видиш повече.
-Защо? Какво ще видя?
-Първо защото сме в Мадрид от половин час, а ти не мърдаш. Умирам за душ и искам да хапна! А какво ще видиш, това не мога да ти кажа.
-Добре.-казах и се качихме се в едно такси.
Никола даде указания на шофьора, а аз се загледах през прозореца. Небето беше обсипано със звезди! Сякаш за първи път го виждах!
-Мимс, ще останем при едни мои приятели за през нощта.-каза спътникът ми и ме извади от унеса ми.
-ОК.
-Но трябва да ти кажа, че няма да сме сами в стая. В смисъл, че ти ще спиш в стая с още две момичета.
-Няма проблеми, Никола!-казах и пак се загледах в тъмния, осветен небосклон.
След минути таксито спря пред една висока сграда.
Никола ми помогна с багажа. Платихме на шофьора и влязохме в къщата (ако това можеше да се счита за къща).
Чакахме асансьора в пълно мълчание. Но аз вътрешно продължавах да анализирам всичко, което ми се случваше. Полетът, новата страна, небето, дори този малък блок, който ми се стори бледо лилав от вън. Тогава по стълбите слезе някой и ние с Никола се обърнахме.
Беше мъж. Висок и добре сложен, тъмна коса и очи, ведра усмивка.
-Томас!-извика Никола, скочи към него и двамата се прегърнаха.
-Никола, чакахме ви, но вие закъсняхте.
-Да, на някой му трябваше половин час да се опомни.
При думите му аз завъртях очи и погледнах на страни.
-Значи това е приятелката ти?-попита така наречения Томас.
-Мария, приятно ми е.-казах.
-Томас, на мен също.
-Да, чух. Томас, тук по колко часа трябва да чакаш асансьора?
-О, този специално не работи, но мисля, че сме по нормалните стандарти.
-Значи не работи?-обади се Никола.-Защо не каза по-рано?
-Не си попитал!-отговори му спокойно Томас и вдигна рамене.
Взе част от багажа ми и се усмихна.
-Но сигурно сте уморени, за това да се качваме.
Последвахме го и скоро съжалих за това. Толкова много стълби и етажи! А толкова малко въздух!
-Знаете ли, не е честно да живеете на последния етаж и асансьора да не работи!
-Откри сладостите на живота, а?-пошегува се Томас.
-Мисля, че утре ще открия и мускулната треска, но това е друга тема.
-Пристигнахме!-възкликна Томас и отвори някаква врата.
Влязохме вътре. Беше сравнително просторно, като се имаше предвид, че живеят четирима на едно място.
-Франи, Валери, Никола и приятелката му са тук.-извика Томас.
От една от стаите излязоха две момичета. Едната беше чернокоса, със страхотни тъмни очи и перфектно тяло. Честно казано ми изглеждаше доста студена.
Другата беше чернокожа, с топли очи и ведра усмивка. С нея можеше да си допаднем.
Втората веднага ми се хвърли на врата и ме поведе на някъде.
-Ела, искам да ти покажа нещо.-извика и ме изведе на терасата.
Тъй като бях на последния етаж на сградата, а тя се намираше близо до центъра, пред мен се разкриваше невероятна гледка. Светлини, безброй светлини сякаш бяха накацали по улиците, а звездите ми се струваха толкова близо, че можех да ги докосна с ръка, ако пожелаех.
Дори колите изглеждаха като малки светулки от тук.
-Прекрасно е!
-Нали?-закима тя.-Аз съм Валерия, но ми викат Валери или Ви. Ти си Мария, знам!Rosa Maria.
-Какво?
-Rosa Maria, песента. Пее се за жена, която ми заприлича на теб. Знам, не те познавам, но Никола толкова често говори за теб, а и съм виждала доста твои снимки.
Боже това момиче беше адски бъбриво и с добра фантазия. Но ми харесваше нейната непринуденост. Приличаше ми на Стаси.
-Искаш ли нещо?
-Да ми покажеш къде е банята, може би?-попитах и тя се засмя.
-Ела.-каза и ме поведе на някъде, отново.
-Тук е нашата стая.-посочи една доста голяма стая с 3 легла.
-А тук е нашата баня.
-ОК. Значи, спалня от дясно, баня от ляво. Мисля, че ще запомня.
Тя се засмя.
-Забавна си.-каза и аз се усмихнах.
Забелязах, че момчетата са оставили багажа ми до едно от леглата. Така че, взех каквото ми бе нужно и отидох в банята.
Няколко часа по-късно….
-Разочарована ли си, че дойдохме?-попита Никола.
-Шегуваш ли се? Това е моят рай! Клуб без чалга и побоища!
Той се засмя.
Да вече час с другите бяхме в един клуб в центъра на Мадрид. Беше адски шумно, почти не говорехме, но музиката беше много добра и танцувахме доста. Най-вече аз Валери.
Оказа се, че Франческа (т. нар. Франи) си пада по Никола и цяла вечер се въртеше около него.
Но клубът се пълнеше все повече и повече, а въздухът намаляваше. С Ви не издържахме и казахме на другите, че си тръгваме. За по-сигурно Томас дойде с нас.
Прибрахме се и тримата се излегнахме уморено на дивана в дневната.
-Мразя тия стълби.-измрънках.
-Мразя мрънкането ти.-каза Томас.
-Мразя наглостта ти, Томас.-каза Ви и двамата се спогледаха.
-Тогава защо си тук, Ви?
-Защото аз намерих жилището.
-Но идеята всички да живеем заедно беше моя.
-Не ти каза, че го искаш и ние се навихме.
-Ти си като всички жени- мрънкащи, заядливи, искащи властта в къщата! Но познай какво, аз съм мачо! Знаеш ли какво означава това?
-Че имаш малко повече там долу, от колкото тук горе?-подигра му се Ви.
-Да, смей се, но няма да оставя жена да ми налага правила в къщата ми.
-О, твоята къща значи?! Нека ти напомня нещо, Томас. Апартаментът е и на четирима ни. Поделяме си разходите, дните, така че помисли малко преди да кажеш отново, че къщата е твоя!
-Всички сте еднакви!-извика той и излезе на вън.
Ние с Ви се спогледахме и се разсмяхме.
-Къщата е моя! Аз съм мачо!-започна да го имитира тя, а аз за малко не паднах на пода от смях.
-Ама че идиот, а?-казах, когато се успокоихме.
-Да, рядко се срещат свестни. Пушиш ли?
-Да.
-Слушай има бира в хладилника, ако искаш вземи две и ме изчакай на терасата. Аз ще си взема цигарите и ще дойда. ОК?
-ОК.-казах и станахме.
Отидох в кухнята. Взех бирите, отворих ги и излязох на терасата. След малко дойде и Ви.
-Красиво е.-каза тя.
-Да. Не мислех, че толкова ще ми хареса тук.
-Родена съм тук, в Мадрид. Честно казано никога не съм си и помисляла да се местя другаде.
-Късметлийка си.
-Да, така е.-каза и се засмяхме.
-За Мадрид.-казах и вдигнах шишето за наздравица.
-За Испания.-каза тя и удари шишето си в моето.
Отпихме и се загледахме в милионите светлинки долу.
-Грижа те е за Томас.-казах, но не като въпрос, а като константа.
-Мислиш ли?
-Иначе нямаше да му говориш така.
-Той е свестен, но наистина е „мачо”.
-Харесваш го, нали?
-Да, той ми е приятел.
-Не, нямах в предвид това. Харесваш го, падаш си по него.
-НЕ! Той е такъв идиот! Как мога да си падам по него?!
-О, падаш си и още как!-казах и й намигнах.
-Добре, но не толкова много, колкото си мислиш.
-Но достатъчно, че да искаш да го промениш към по-добро, нали?
Тя поклати глава.
-Но аз съм мачо!-измитира го тя отново и двете се разсмяхме.
-За мъжете.-каза тя и гордо вдигна бутилката си.
-Не Ви, за жените. Ако нас ни няма, тогава и мъжете няма да ги има.
-За жените, тогава.-каза и ударихме шишетата си, смеейки се.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Нед Дек 20, 2009 1:58 am

II-ра част: Барселона

-Говорих със Стаси.-казах му докато хапвахме на летището в Барселона.
-Така ли? Кога?
-Тази сутрин. Исках да се уверя, че е добре и да разбера, дали си й се обадил.
-И? Тя е добре. Липсваме й, праща поздрави.
-Нещо за мен?
-Каза, че си се обадил.
-Виждаш ли, държа си на думата.
-Да, след като някой ти даде начален тласък.
-Е, подробности.
-Знаеш ли, аз и Ви ще учим заедно журналистика?
-Да, беше споменала нещо такова. Ти в кой университет щеше да учиш?
-В “Кардинал Еререа”.
-Къде е той?
-Валенсия, глупако.
-Хей, не съм глупак!
-Да, да. Родителите ти живеят във Валенсия десет години и ти не знаеш кое къде е. Ако това твоето не е глупост, то на!
-Да, говори си, не ми пречиш.
Аз млъкнах и продължих да ям.
-Защо избра него?
-Защото е във Валенсия, държавен е, а и там първо ме приеха.
-Защо не в частния?
-Защото е далече и защото е частен.
-Ясно. Аз ще уча в Мадрид.
-Да, каза ми.
-Трябва да тръгваме за автогарата. Ако не стигнем там на време ще изпуснем автобуса.
-ОК. Но ще вземем такси до там. Искам да видя поне малко от Барселона.
-Все така гладна за приключения, а?
Поклатих глава и станах. Излязохме на вън и хванахме такси.
Докато шофьора и Никола си говореха, аз подадох глава през прозореца.
Слънцето напичаше и изсмукваше силата на хората. Но някои големи сгради им даваха това, от което се нуждаеха-сянка. А самите сгради бяха величествени. За пръв път виждах толкова стилове от изкуството в едно. Пътувах, но очите ми оставаха вперени в тях, запаметявайки всеки един детайл. Почувствах се силна и умна. Как испанките да не са горди жени, когато живеят сред такава красота?!

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Нед Дек 20, 2009 1:59 am

III-та част: Валенсия

-Е, добре дошла у дома.-каза Никола, щом автобуса спря на автогарата във Валенсия.
Огледах се. Небето беше кристално синьо. Нямаше кой знае каква растителност, като изключим палмите, но беше изключително чисто. Въздухът беше чист, вятърът леко галеше, по всичко си личеше, че щях да заобичам този град.
-Никола, красиво е!-казах и го хванах за ръка, от страх да не литна от вълнение.
-Още нищо не си видяла. Каза той и ме поведе към едно такси.
-Но, Никола, аз такси съм виждала!-измрънках му лигаво.
-Хайде, лигло, качвай се и недей да мрънкаш.
След минута потеглихме към къщата на родителите му. Там щях да отседна, докато си намеря квартира.
Пристигнахме. Къщата беше светла, на няколко етажа и в непосредствена близост до морето.
Влязохме в антрето, оставихме багажа там и отидохме в кухнята, за да намерим бележка от родителите на Никола. В нея пишеше, че са на работа, и че ще ни чакат да наминем, ако не сме много изморени.
-Идеално.-казах и тръгнах към вратата.
-Къде отиваш?
-Осъзнаваш ли, че е пет и половина, на плажа няма почти никой, а ти живееш срещу него?
-Не ми казвай, че отиваш да плуваш?!-възкликна той.
Но докато говореше, аз се затичах и след секунди бях на плажа. Наистина нямаше хора. Все пак беше делничен ден.
Събух късите си панталони заедно с обувките, съблякох тениската си и влязох в морето.
Не беше особено студено. Беше даже приятно и освежаващо. Погледнах към брега. Никола ме беше последвал и се готвеше да влезе. След секунди беше при мен и се опитваше да ме удави. Да но не му се получаваше.
-Мимс, да си гола?
-Не, глупако, по бельо съм. До колкото знам не съм нудистка, освен вечерно време де.
-Тогава всички ставаме нудисти.-каза той и се засмя.
-Глупак!-извиках и го опръсках с вода.
Той не ми остана длъжен и скоро, като малки деца воювахме в морето.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Вто Дек 22, 2009 5:07 am

Глава 4:
Запознанства

Дом или просто покрив над главата? Каква е разликата? Да не би мисълта, че „домът е там където е сърцето” е вярна?
Тогава България какво е? Дом или покрив? А може би просто име от миналото?
„От миналото”, никога не съм си мислела, че ще гледам така на родината си. Но сега всичко ми изглежда толкова далечно. Но все пак едно телефонно обаждане, каквото имах ме връщаше към всичко това. Това значеше ли, че имам пое мъничко останал патриотизъм? Или ще се превърна в онези надути жени, които парадираха с акцента си и казваха, че са забравили родният си език само за година? Не, мразя такива хора. Не мисля, че някога ще стана като тях. Или поне ще се боря, когато се прибера, майка ми да види същата дъщеря, която изпрати. Но все пак не бих отказала малко повече сиво вещество. „Колкото повече, толкова повече” е казал дребния, сладък философ Пух и смятам да го послушам.
Започвам тази вечер. Искам да опозная традициите и манталитета на испанците, а фиестата, която организира семейството на Никола за „добре дошли”, е идеална за целта.
За това се отърсих от мислите за „дома” и се насочих към придобиване на имиджа „пътувах цял ден, но виж ме само-красива съм”.
Извадих машата, включих я и докато тя се нагряваше започнах да си оправям лицето.
Никога не слагах много грим. Лека очна линия, малко спирала, червило и лек гланц и готово.
След като машата беше готова, спуснах косата си, сресах я и я навих. Нещо, което можеше и да не правя, защото в последния момент, реших да я вдигна високо.
Извадих от куфара, лятна синя рокля и я облякох. Реших да не нося обувки. Краката ми така ме боляха, че не можех и да си представя, да нося някакви.
На вратата ми се почука. Отворих, беше Никола. Беше дошъл да ме вземе, за да ме представи на гостите.
Слязохме по стълбите. Имаше едни жени, които ни зяпнаха и после започнаха да ни описват. Разбрах, че от тях трябва да стоя на страна.
-Изглеждаш добре.-прошепна ми Никола.-Но защо си боса?
-Ако моите крака бяха твои, и ти щеше да предпочетеш да си бос.
-Никола, това Мария ли е?-попита някаква жена.
Вгледах се в нея. Изглеждаше ми позната.
-Да, мамо. Тя е.-каза Никола.
Разбира се, че е тя! Анна, майката на Никола. Е, явно десетте години тук за я променили малко, но не така, че да не мога да я позная.
-Здравей, Анна.-поздравих я и тя ме целуна по бузата.
-Я, колко си се променила! Пораснала си.-каза и ме огледа от глава до пети.-А и май вече се чувстваш като у дома!
-Съжалявам. Краката ме боляха и не можех да обуя нищо.
-Не ставай глупава! Тук всички са боси. В Испания, това е признак за уважение. Ако си бос в нечия къща, значи се чувстваш уютно и се отнасят добре с теб. Поне тук е така.
-Е, изглежда те уважавам, а?-казах и тя се засмя.-Съжалявам, ако ти създавам проблеми с идването си.
-Не ставай глупава!-възкликна тя.
-Но, ако има проблем ми кажи, ОК?
-Разбира се.-каза тя и ме прегърна.
Не, тази жена никога нямаше да се промени. Все така продължаваше да се прави на мила с мен, за да не се кара със сина си. Никога не сме се харесвали с нея. Докато с баща му бяхме сравнително близки. Той често ни водеше за риба или до магазина, за да ни купи нещо сладко. Тодор беше точен човек и добър баща.
Анна ме остави сама в центъра на фиестата от непознати хора. По-лошо, сякаш бях магнит, а те парчета метал и ги теглех към себе си. Мразех това. Да се налагам да слушам монолозите на другите, без да мога да кажа и дума.
За това при първата минута, в която можех да дишам собствения си въздух, се шмугнах между хората и излязох на вън. Седнах на стълбите и се загледах в децата, които окачаха паелята, с помощта на някакъв мъж.
Запалих цигара. Облегнах главата си на парапета и затворих очи. Чух как някой се приближава до мен.
-Значи ти си новата, а?
Отворих едното си око. Прецених, че не си заслужава труда и го затворих отново.
-Май да.
-Аз съм Мауро. Ти си Мария?
-Да, известно ми е.
Той се засмя.
-Имаш характер, харесва ми. Обичам жени с темперамент.
-Нали за това живееш в Испания, иди и си намери някоя друга.
-Умна си, но не си мисли, че си се измъкнала.
-Не съм тръгнала на никъде, но щом казваш…
-Мария?-чу се друг мъжки глас.-Мария, това ти ли си?
Обърнах се и видях, че мъжът, който помагаше на децата с паелята ми говори.
-До колкото ми е известно.-казах и тръгнах към него.
-Боже, пораснала си! Десет години, а колко бързо минаха само!-възкликна той.
-Нужда от помощ с паелята?
-Аз нямам, но май децата имат. Как си, Мария? Как е майка ти?
-Добре, мисля. Все още свиквам. Майка ми също. Ти как си, Тодоре?
-Вися тук, за да не вися там.-каза и двамата се засмяхме.
Пет минути си играх с паелята. Когато всичко беше готово, отидох и включих светлините. Това стана повод да намеря още една разлика между България и Испания. В родината ми използваме лампички само по Коледа, докато тук се окачваха при всеки повод. Това ми хареса.
Загледах се в осветения двор. Беше се получило много добре.
-Красиво е, а?-попита някой.
-Да, приятно е.-казах без да го поглеждам.
-Аз съм Марко.
-Мария.
-Знам.
-ОК.
-Избяга от навалицата, а?
-Нещо такова. Ами ти?
-Същото. Пушиш ли?
-Да. Ти?
-Аха. Искаш ли?
-Не, имам си.
Запалихме и седнахме на стълбите. Вътре музиката се усилваше, заедно с виковете. А вън се чуваха само щурците и прибоя на вълните.
Господи, можех да свикна с това!

Брой мнения : 64 Join date : 24.01.2010 Age : 30

Ах..Страшно много ми харесва. Де да знам много ми харесва как пишеш,как го представяш не че съм голяма разбирачка де,но де да знам обичам такъв начина на писане лек,увлекателен и каращ те да четеш още ли още..докато разбереш че вече си прочел всичко без дори да се усетиш.Ако пуснеш ощее ще съм ти много много благодарнаааа! Хех мн ме радва Мария една такава както се каза с характер..интересно ми е какво ще стане с нея по нататък.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Чет Яну 28, 2010 12:48 am

Глава 5:
Писмо до дома

Фиестата продължи до сутринта. Жалко само, че силите ми издържаха само до момента с разбиването на паелята от децата. Имах нужда от сън. От почивка. Качих се горе и заспах.
На другия ден си претърсих пощата и открих писмо от майка ми. Моментално почувствах липсата. Сякаш едва сега прохождах. Но после ме погълна мисълта за отговора, който трябваше да й изпратя.
„Хола, Мама!-започнах неуверено, аз.
Вече съм във Валенсия. Боже, тук е толкова красиво! Нямаш си и на идея… Къщата на Никола е точно срещу плажа. А той е прекрасен! Изключително приятно е да гледаш как водата мие малките, огрени от жаркото слънце песъчинки.
Сериозно, страхотно е! Искаше ми се да си тук с мен. Липсваш ми! Но ясно разбирам, че няма как да е иначе. Ти искаш по-добро бъдеще за мен. А аз го намирам тук. Мамо, опасявам се, че се влюбвам! Испания бавно, но настоятелно превзема сърцето ми!
Вчера, след като пристигнахме родителите на Никола ни организираха малко празненство. А мен така ме боляха краката, че не можех да си обуя дори обувки! Но спокойно, вече съм по-добре. А и нямаше засегнати гости, от босоногата чужденка. Напротив, разни бъбриви жени напираха да се запознаят с мен, но познай какво, избягах им! Да, избягах. Знаеш, че не обичам подобен род запознанства. За това пък, когато избягах се натъкнах на две момчета. Единият мачо, другият неговата противоположност. Честно казано не харесах нито единия, нито другия.
За сметка на това пък се видях с Тодор, бащата на Никола. Праща ти поздрави.
Мамо, ще ставам. Едва навих Никола да ме разведе из града, така че, ако закъснея, ще го изпусна, а не мога да си позволя това!
Липсваш ми! Поздрави всички! По-късно ще пиша пак!
Твоя горда откривателка на испанския свят:
Мария”

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Чет Яну 28, 2010 12:50 am

Глава 6:
Ново начало

-Господи, Никола! Това май по-скоро беше спринт, не опознавателна обиколка на града.-казах след като отидохме в магазина на баща му.
-Разочарова ли се?-попита баща му.
-От кой? От града, не. Но виж, сина ти…е това е друг въпрос.-казах и седнах зад тезгяха.
Беше приятен магазин за зеленчуци, плодове и мед. Разбира се повечето от тези неща се произвеждаха в България и се изнасяха до Валенсия. А цялата тази операция се владееше от Тодор.
-Тате, ти намери ли си човек за магазина?-попита го Никола.
-Не още.
-Търсиш хора?
-Да, но никой не взема бизнеса на сериозно. Не искат и да чуят, че подреждането и съхраняването е според продукта-строго специфично.
-Искам да се пробвам.-казах му.
-Но защо? Ти си наш гост!
-Именно. Ще ми бъде адски неловко да стоя в къщата или на плажа пред деня, докато вие работите.
-Значи си сериозна?
-Да, обясни ми как стоят нещата и започвам.-казах и станах.
-Веднага ли?
-Защо не? Не мисля, че имам много работа днес.
-Ами, добре тогава.-каза той и започна да ме развежда из магазина.
Обясняваше ми цените, как стоят нещата в склада и т. н. Специално внимание отдели, да ми повтори няколко пъти колко важно било, да не слагам ябълките до картофите.
След като свърши ме остави да поработя час сама и излезе, оставяйки ме с Никола.
С него излязохме на вън и седнахме на стълбите.
-Мислиш ли си за дома?-попитах го.
-Аз съм си в къщи.
-Не. Мислиш ли за България?
-Понякога, но това не е моят дом.
-Аха.-казах и погледнах към хората, които минаваха по улицата.
-Просто свикваш, Мимс. Вече нищо няма да е същото. Така че, по-добре възприемай това, като ново начало.-каза и телефонът му иззвъня.
-Тръгвам. Ще мина да те взема после.-каза и ме целуна по бузата.
Постоях още малко вън и влязох вътре. Думите му обаче не ми излизаха от главата. „Ново начало”, защо не! Тук никой не ме познава, тук имам възможностите за бъдещето, което искам. Усмихнах се на тази мисъл.
-Аааа, извинявай, че те вадя от унесът ти, но ще ме обслужиш ли?-каза някой.
Отворих очите си стреснато. Нима съм била задрямала?!
-Извинявай….-лицето му ми беше познато,но името му ми убягваше.
-Марко.-каза той.-Името ми е Марко. Запознахме се снощи.
-Да, помня.-казах и се усмихнах.-Какво искаш?
-Портокали.
-ОК.-казах започнах да го обслужвам.
-Та, значи работиш тук?-попита ме.
-Да. Беше ми неловко да стоя в къщата му и да не правя нищо, а той си търсеше хора, така че….
-Струва ми се честно.
Аз кимнах. Отидох до кантара. Премерих портокалите.
-3 евро.-казах и му ги подадох.
-Заповядай. Ще се видим.-каза и си тръгна.
Остатъка от деня продължи все така. Хората идваха. Говореха, докато ги обслужа и си тръгваха.
Тодор се появи чак в седем заедно със Никола. Оставих го да затвори и с Никола тръгнахме към плажа.
-Ще те запозная с някои мои приятели.-каза, когато стигнахме плажа.
-Някои?-попитах, когато видях около десет човека скупчени около добре разпален огън.
-Не е времето да се притесняваш.-каза и ме задърпа за ръката към тях.
Щом го видяха всички тръгнаха към него. Или трябваше да кажа нас? Защото скоро всички започнаха да ме разпитват за всичко, да се запознават с мен… Но не мисля, че запомних имената на всички. Но пък бяха адски мили.
Отидох до огъня и видях Марко и още някакъв.
-Я, виж ти, кой бил тук!-възкликна непознатия.
-Мария, това е братовчед ми Мауро.-каза Марко.
-Запознахме се снощи.-каза другия.
-Така ли?-попитах го с ясно съмнение в гласа.
Той ме погледна объркано, докато Марко се заливаше от смях.
-Тя се шегува.-каза му той и го удари по рамото.
-Ела и седни до мен.-каза Марко и ме погледна приятелски.
Усмихнах му се и седнах до него.
-Ето.-каза и преметна едно одеало през рамената ми.-За по-късно.
-Колко късно?
-Притесняваш ли се?
-Не, просто за инфото…
-Зависи. Понякога стоим тук до сутринта.
-Страхотно.-пошепнах и прехапах долната си устна.
Той ме погледна и се засмя.
-Какво?
-Нищо.-каза и ме прегърна.-Слушай.
Обърнах се към момичето, което ми сочеше. В този момент тя се изправи, започна да пее и да танцува фламенко със едно от момчетата.
Начинът, по който се движеха беше уникален. Плавните и сигурни движения се редуваха с някои по-резки, а гласът и сякаш се сливаше с огъня и сгряваше душата ми. Прииска ми се и аз да мога да танцувам така!
-Искам да танцувам така!-прошепнах на Марко.
-Алехандра!-извика на свой ред той и момичето, което танцуваше се обърна.-Нали си търсеше ученичка?
Тя кимна.
-Ето я.-каза той и ме вдигна.-В цялата си прелест.
В този момент ми идеше да го убия! Погледнах го в очите и усмивката му увисна във въздуха.
-Само, ако погледът можеше да убива!-възкликна някой и всички се разсмяха.
-Ела.-каза момичето и ме дръпна за ръката.-Остави ги.
Заведе ме не далече от другите, но на достатъчно разстояние, за да не ни чуват.
-С пола си, което добре.-каза и ми върза един шал на кръста.
-Виж, първо тръгваш с този крак…-започна да ми обяснява.
Когато започнах да се уча, започнах и да я опознавам. Беше на двадесет, танцьорка на фламенко в някаква трупа. Имаше дъщеричка на две години, но не беше виждала бащата на детето си от деня на раждането. Беше невероятно усмихната и отворена.
Скоро двете започнахме да пеем и да танцуваме. Така и не усетихме, че не бяхме сами. Но когато свършихме с песента и се прегърнахме, чухме доста викания и ръкопляскания. Обърнахме се. Всички приятели на Никола ни гледаха и ни аплодираха. Тогава Алехандра ме хвана за ръката и двете се поклонихме. После тръгнахме към огъна, като по пътя срещнах погледа на Марко и се усмихнах триумфиращо.
Когато седнах на местото си, обаче при мен дойде Никола.
-Това беше страхотно!
Погледнах го.
-Ново начало, нали за това говореше?-казах и той ме прегърна.
Облегнах глава на рамото му и се загледах в морето.

Брой мнения : 64 Join date : 24.01.2010 Age : 30

И продължава се повече и повече да ми харесва как върви историята! cheers

Ти обикновено докъде си стигнала смисъл до коя глава и пишеш ли още или си спряла? Smile

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Пет Яну 29, 2010 12:53 am

Радвам се, че ти харесва. Иначе съм до 12 глава в момента.

Глава 7:
Възход и падение

Вече седмица и половина мина, откакто пристигнах във Валенсия. Градът все повече ми харесваше. Вече се „запознах” с университета отблизо. Имаше опознавателна обиколка и не можех да си позволя да я изпусна. Кой би искал първите му дни в университета да преминат в губене из коридорите?!
На обиколката видях братовчедите „М” (след дълго умуване ги нарекох така), както и се запознах с една много приятна двойка. Паола и Сантос. Бяха страшно забавни заедно и отдалече си личеше, че са един за друг. Вярно, караха се често, но никога за важни неща. Напомниха ми за най-добрата ми приятелка в България и гаджето й. На шега ги наричахме „Семейство Адамс”, е явно си имаха сериозна конкуренция.
Обядвах с тях и после трябваше да се прибирам. Трябваше да обуча новото момиче, което идваше да работи при Тодор.
Все пак, скоро започвах в университета и нямаше да имам възможност да съм ежедневно или ежеминутно в магазина.
Когато пристигнах, къщата беше заключена. Явно всички бяха излезли и тъй като, нямах ключ, трябваше да стоя на вън.
-Момиче,-извика някой.-защо не им поискаш другият път ключ?
Обърнах се. Беше съседката. Жена със звучното име Милагроса, на около 40 години беше излязла на терасата и ме гледаше сърдито.
-Ще ги помоля следващият път.-извиках й в отговор.
-Ела да хапнеш нещо.-провикна се и се прибра.
Усмихнах се. Тя не беше сърдит човек. Леко властна, но не в лошия смисъл. Имаше син, който беше заминал преди година в щатите. Сега живееше сама и се чудеше над кой да трепери.
Вратата на къщата й се отвори и от там долетя вик:
-Ще се бавиш ли още или да не те чакам изобщо?!
Засмях се и влязох.
-Здравей. Как си?-поздравих я и я целунах по бузата.
-Как да съм? Умирам от скука….
-Ами излез, забавлявай се!-казах й и седнах на обичайното си место.
Обичайно, защото всяка сутрин аз, Никола и баща му се измъквахме от ужасното кафе на Анна и идвахме при Милагрос.
-Кой казва, че не се забавлявам? Забавлявам се, мила и то много.-каза и ми намигна.
Разсмях се, а тя отиде до хладилника.
-Всъщност, не съм гладна. Обядвах с приятели преди малко.
-ОК.-каза.-Мен какво ме засяга?
Извади парче торта и студен чай. Наля ми от него и седна до мен.
-Всъщност исках да говоря с теб за нещо. Мисля да дам къщата под наем.
-Какво?! Цялата ли? Ами ти?
-Да, цялата. Аз съм сама. Къщата е прекалено голяма за мен. Има три спални и бани, близо е до плажа, има страхотен изглед. Мислех си, тъй като си търсиш квартира, дали не би я взела? А и така ще си по-близо до твоя Никола…
-Ами, аз също съм сама. А и Никола не е мой!-казах и се засмях.-Ние сме приятели.
-Аха.-каза и кимна.-Много жалко момиче, защото с него можете добре да се забавлявате. Колкото до къщата, можеш да си намериш хора, с които да я споделиш. А и наемът няма да е много висок така!
-Имаш право. Ще помисля, ок?
Тя се усмихна и стисна ръката ми.
-Мисли бързо.-каза и поради някакво асоциативно мислене си погледнах часовника.
Още малко и щях да си изпусна смяната.
-Милагрос, трябва да тръгвам. Закъснявам за работа.-казах, целунах я по бузата и излетях през вратата.
Влязох в магазина с гръм и трясък. Тодор ме погледна сърдито, когато се облегнах за врата.
-Извинявай, бях с Милагрос.
-Да не се повтаря.-каза ми сърдито той.
Тогава забелязах новото момиче. Слаба, висока тийнейджърка, която търкаше изпотените си ръце една в друга и нервно потропваше с крак.
-Здравей,-поздравих я.-аз съм Мария.
-Знам. Аз съм Химена.
Усмихнах й се насърчително.
-Тодоре,-обърнах се към шефа.-тази вечер ще си тръгна по-рано. Имам среща с Але и дъщеря й.
-ОК, само се увери, че е си я обучила добре.
Кимнах и седнах зад тезгяха, докато Тодор обясняваше неща на Химена.
Замислих се за Алехандра и дъщеря й Ана-Паула. За седмицата, която измина с нея доста се бяхме сближили. Почти всеки ден тя идваше да ме види или аз ходих при тях.
Дъщеря й беше удивително сладка. Още не говореше много добре, но пък имаше способността да обръща внимание на малките неща. За нещастие това най-често бяха боклуци от улицата.
Бащата на Але, Хуан беше истински корав мачо. Като онези, които можеш да срещнеш във филмите. Ако някой споменеше бащата на Ана-Паула, той побесняваше. Сочеше пушката на стената и казваше, че ако този човек се върне, щял да стане на решето.
Беше ми интересно да съм с тях. Бяха наистина мили, а и аз все повече се привързвах към Ана-Пау.
Така в размисли и работа смяната ми свърши. Обясних всичко на Химена, видях, че се старае и с чиста съвест я оставих да затвори.
Видях се с двете „А”. Разхождахме се по плажа. Ядохме сладолед. Смяхме се. Докато не ми иззвъня телефона. Беше Тодор и по всичко личеше, че е бесен.
Наложи се да оставя момичетата и да се върна в магазина.
Химена плачеше на стълбите. Попитах я какво е станало, но тя се разциври още повече.
-Какво е станало Тодоре?-попитах, щом влязох вътре.
-Какво е станало ли? Някоя от вас двете не е включила хладилника и стоката е на половина скапана.
-Как така? За толкова малко време?
-Малко време ли? 3 часа, Мария, три часа!
-Добре, успокой се.
-Не ми казвай да се успокоя!-закрещя той.-Коя от вас беше? Коя от вас затвори магазина?
-Химена, нали ме пусна.
-Казах, че те пускам, но само ако си се уверила, че всичко е наред!-изкрещя ми той.
-И всичко беше на ред!-изкрещях му на свой ред аз.-Уволни ли я?
-А какво друго ми оставаше?!
Поклатих глава.
-Тя е млада. Дай и още един шанс.
-И на теб ли да ти дам друг шанс?
-Какво намекваш?
-Безотговорна си, това намеквам.
Не издържах. Отидох до малкия дрешник до склада и си взех жилетката, която бях оставила там. Затворих го и мярнах с поглед електрическото табло. Имаше следи от пушек около него.
-Тодоре!-извиках и той дотърча.
-Виждаш ли това?-попитах го през зъби и му показах таблото.-Немарливост, или просто изгорял бушон!
Той се смути.
-Още ли се чудиш, защо никой не иска да работи за теб?-попитах го и излязох.
Хванах Химена за ръката и я замъкнах с мен.
-Къде отиваме?
Спрях и се обърнах към нея.
-След такъв ден, няма нищо по-добро от малко шоколад.
Тя се усмихна и тръгнахме към една сладкарница, която беше наблизо.
-Баща ми ще ме убие. Това е втората работа, от която ме гонят. А имам нужда от парите.-каза тя.
-Нужда ли? На колко си?
-На шестнадесет. Живея с баща си. Майка ми почина преди година.
-Съжалявам. Но не се тревожи, мисля, че той ще те върне на работа.
-Мислиш ли?
-Да. Не беше твоя вината.
-Ами, ти? Ще се върнеш ли?
-Не. Мисля, че ще намеря по-спокойно место за мен. Но ти няма ли да тръгваш на училище?
-Не. Налага се да пропусна годината. Баща ми е безработен и няма пари да плаща за образованието ми…
-Безработен ли?
-Да. След като майка ми почина, той се пропи и не искаше да излиза от вкъщи.
Щом чух това мигновено ми потънаха гемиите.
-Това е ужасно. И ти трябва да плащаш за това?
-Не, само временно е.
-Той ли ти казва това?
Тя кимна. Веднага разбрах, че тя знае, че той я лъже. Но също предпочиташе да вижда това, което той и предлага, за да не поема изцяло тежестта му. Това беше отвратително и аз нямаше да го оставя така.
Изпратих Химена до спирката и се върнах в къщата.
Тодор ме посрещна с извинения от вратата. Приех ги равнодушно.
-Ще се върнеш ли да работиш при мен?-попита ме.
-Не, нито Химена ще се върне. Но мисля, че мога да намеря някой друг.
-Кой?
-Имаш ли адреса на Химена?
-Да, защо ти е?
-Дай ми го и ще разбереш.
Той го написа на един лист и ми го даде.
-Лека нощ.-казах му аз и се отправих към гостната.
-Чакай, за какво ти е?
-Ще разбереш утре.-казах му и влязох в стаята си.
Погледнах адреса. Оставих го на нощното шкафче и се излегнах на леглото. Утре ме чакаше сериозна битка.
В този момент телефона ми звънна. Беше Ви.
Каза, че ще пристигне след два дни и ме питаше, къде може да отседне. Тогава ми хрумна страхотна идея. Сетих се за предложението на Милагроса за къщата. Предложих й го, тя се нави. Оставаше да намерим трети човек, но това можеше да почака.
Така, обнадеждена и щастлива запалих цигара и отидох до прозореца. Нещата не можеха да са по-добре от сега!

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 33

Кога ще има още?

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Сря Фев 24, 2010 2:52 am

Глава 8:
Неочаквани предложения

-Никола?-повиках го сутринта, когато майка му правеше кафе.
-Да, кажи.
-Ще ме закараш ли до един адрес?
-Сега ли?
-Да.-кимнах и му дадох листчето с адреса, който ми даде баща му.
Той го погледна и леко започна да се поти.
-Мария, сигурна ли си, че искаш да идеш там?
-Не, че искам-налага ми се.
-Кварталът е много опасен. Не ти трябва да ходиш там.
-Така ли?-казах и го погледнах подозрително.-Ти бил ли си там?
-Да, но не е за теб.
-Щом ти си оживял, ще оживея и аз.-казах и го задърпах към вратата.
След половин час….
-Ще ми кажеш ли поне, защо трябва да ходиш там?-попита ме.
-Баща ти беше наел ново момиче, нали знаеш?
-Да.
-Е, уволни я по същата причина, по която изрита и мен. Само че, баща й я тормози. Тя е на 16, а трябва да го издържа. Представяш ли си?
-Ужасно е. Но, не мога да разбера, защо това е твой проблем?
-Какво? Не може ли да ме е грижа за някой?
-Не, не казвам това…
-А, какво казваш, че трябва да продължаваме да съжаляваме хора, като нея, но да си траем? Извинявай, но не така смятам аз.
-А, какво мислиш да направиш?
-Да налея малко мозък на баща й. А и мисля, че е време той да си намери работа и да се държи като родител. А, по някаква случайност баща ти търси хора.
-Ти си луда.
-Да, говори си, не ми пречиш.-казах сърдито и се загледах през прозореца.
Личеше си, че навлизаме в доста бедна част на града. Къщите бяха малки и занемарени. На мен ми се сториха като жестока метафора, на хората. Как всички се стараехме да изглеждаме добре, но дълбоко в себе си бяхме като тези къщи. Бедни, срутени, запуснати и безлични. Но въпреки това имахме сили, да гледаме в дворовете на другите и да ги съжаляваме. Също беше страшно напомняне, че не можеш да избягаш от мислите си. Защото, колкото и да не исках да си го признавах, все още мислех за близките ми, оставени сякаш на произвола, който представляваше за мен родината ми. А тези къщи, кварталът ужасно ми напомни на циганските гета там.
-Пристигнахме.-каза Никола и понечи да излезе от колата и да дойде с мен.
-Не, остани тук, да си пазиш колата. Ако имам нужда от помощ, ще викам.
Той кимна и аз излязох. Слънцето печеше ужасно. Сякаш бях снежен човек.
Погледнах още веднъж номера и улицата и се запътих към къщата. Или по-скоро караваната. Почуках на вратата.
Отвори я непознат мъж на средна възраст. Брадясал и мръсен. И, кълна се, можех да му усетя дъхът от тук. А бях на крачки от него.
-Коя си ти? От данъчното ли си? Ако си от тях, по-добре се разкарай!-избуча ми той.
Аз се огледах учудено от глава до пети. С тези сандали, къси панталонки и зелен топ, как по дяволите му заприличах на данъчен?! Леле, тоя човек не беше добре!
-Така, като ме гледаш да ти приличам на данъчен?-сопнах му се и той се постресна.-Приятелка съм на Химена. Нали ти си баща й?
-Да.
-Е, тогава май трябва да ме поканиш вътре.-казах минах през вратата, улавяйки дъха си.
Леле, смрадта беше ужасна! Вътре беше мрачно и тъмно. Дори и да живееш в каравана не трябва да позволяваш такава мърсотия. На бегом отидох до прозореца. Махнах пердетата и отворих прозореца. Глътнах малко свеж въздух и се обърнах към него.
-За какво ти е Химена?
-Всъщност, не идвам при нея. Идвам при вас. Името ми е Мария и искам да ви помогна.-казах и му подадох ръка.
Той не я пое. И по-добре, защото можех да хвана някоя болест. Я, хепатит или нещо друго…
-Не ме интересува коя си ти! Махай се! Нямам нужда от помощ!
Да, знаех, че няма да е лесно. За това и не го слушах. Използвах времето да огледам на около. Извадих носна кърпичка от задния си джоб и отворих всички прозорци. След това се натъкнах на коша за боклук. Предполагам, всеки може да познае със какво беше пълен. Да, с бутилки и то до горе. Хванах го внимателно и го поднесох пред лицето му.
-Ако нямате проблем, то това сигурно не е ваше? Може би е на Химена, шестнадесет годишната тийнейджърка, която работи, за да ви издържа?!
Той се смути. Усетих как гневът и адреналинът потичат по вените ми. Как лицето ми се изкривява от омраза и почервенява от гняв. Мразех такива типове като него!
Захвърлих коша към него. Той го хвана и боклукът се разпиля на всякъде.
-Сигурно и ако отворя тези шкафове…-продължих и започнах, говорейки да ги отварям един по един.-ще намеря още, нали?
-Какво ти дава право, да идваш тук и да ми слагаш ред?-изкрещя той и хвана ръката ми, когато щях да отворя последния шкаф. Явно криеше нещо там, иначе щеше да ме остави да ровя.
-Какво ми дава право ли?!-изкрещях му аз.-Да кажем, че ми е писнало да виждам, как невинни хора се трепят, за такива лентяи и пияници, като теб!
Отблъснах го от себе си и бързо отворих шкафа. Вътре имаше три почти пълни бутилки алкохол. Посегнах към тях, а се стовари върху мен, с крясъци „Няма да ги пипаш!”, „Да не си ги докоснала!”. Започнах да се мятам на пода, като риба на сухо. Той тежеше ужасно. Беше ми много трудно да дишам. Но адреналинът ми все повече се вливаше в кръвта ми. След безброй усилия го махнах от себе си. Взех бутилките в ръце. Излях ги, преди той да се освести. Когато го направи, пристъпи към мен. Тогава счупих едното шише в мивката. Получи се остър връх и насочих стъклото към него.
-Стой далече!-извиках.
-Не знаеш какво направи. Само това ме крепеше. Не знаеш какво е!
-Дали? Нека ти кажа нещо, аз не съм от тук. Оставих майка си сама в България. Да сама, защото е имала куража да остави баща ми-същия нехранимайко, като теб. Лъжец и пияница! Кураж, който дъщеря ти няма.
-Не е същото. Жена ми е мъртва!Не ми е лесно!
-А на майка ми и е било лесно?! Сама, с бебе на ръце! Но се е справила! Защото майка ми е борец, майка ми е родител! А ти, ти си нищо! Просто едно леке на земята, но леке, което вгорчава живота на добро момиче, като дъщеря ти!
Той започна да плаче. Аз все така го гледах с омраза и бавно се движех към вратата. Когато я отворих бях готова да използвам най-големия си коз.
-Знаеш ли,-започнах аз.-дойдох тук с целта да ти помогна. Щях да ти предложа работа при мой приятел, но ти не го заслужаваш. Даже напротив, мисля да съобщя на властите за теб и да ги накарам, да ти отнемат дъщерята. И без това не я заслужаваш!-изкрещях и излязох.
Блъфирах, разбира се. Но, ако не реагираше както трябва, т.е. да ме настигне и да се разкае за постъпките си, щях да го направя.
Вървях към колата на Никола, когато чух как някой ме вика.
Спрях и се обърнах. Бащата на Химена тичаше към мен.
Когато ме настигна, сложи ръка на рамото ми и запъхтяно занарежда:
-Моля те, не им казвай. Не ми я отнемай. Не искам да ми я отнемат. Само нея си имам.
-А, защо не помисли по-рано?
-Не можех. Не знам…но не ми я отнемай, моля те!-и започна да циври като малко дете.
Свлече се на земята, уви мръсните си ръце около кръста ми и си завря лицето в корема ми.
-Моля те, не ми я отнемай! Ще се променя, обещавам.-продължи да повтаря той.
Отдели лицето си от потника ми и ме погледна в очите. Бяха мътни, тъжни и в тях ясно се четеше болката, която изпитваше.
-Добре, няма да го направя.-казах и очите му блеснаха.-За сега!
Той стана, сложи ръце на рамената ми и каза:
-Ще се променя, обещавам.
-Внимавай, ще те държа под око.-казах и тръгнах към Никола, който беше излязъл от колата си, и явно беше станал свидетел на сцената, защото ме гледаше смаяно.
-Чакай!-чух отново гласът на лекето.
Спрях и се обърнах.
-Какво искаш?
-Знам, че ставам нахален, но ти спомена нещо за работа…
-И какво?
-Ами, чудех се дали ще ми помогнеш.
-Според теб, заслужаваш ли?
Погледът му посърна.
-Не, извинявай, че ти загубих времето. Приятен ден и благодаря.-каза и пое към караваната оклюмал.
-Чакай!-извиках този път аз.
Той се спря.
-Добре, ще говоря с моя приятел. Но и ти трябва да обещаеш нещо.
-Каквото кажеш.
-Искам да умоляваш Химена за прошка, на колене. Да бъдеш точен и да не пиеш никога повече.
-Обещавам ти.
-А и се изкъпи. Ако искаш се обиждай, но вониш!
-Да, добре.-каза и се смути.
-А и да знаеш-казах и се приближих до него.-ще те държа под око! Ако само кривнеш, ще разбера и ще стане много зле за теб. А, ти не искаш да ме видиш ядосана, повярвай ми.
Вложих всичките си усилия, за да изглеждам страшна.
-Да, добре.
-Значи,-погледнах си часовника.-сега е десет часа, в дванадесет да си на този адрес.-казах и му подадох едно листче с адреса на магазина на Тодор.-И прави му сметката, ако дойдеш пиян.
Обърнах се и тръгнах към Никола. Когато стигнах до колата му той все още ме гледаше изумен.
-Ти…ти си луда! Как го направи? Само как рече и отсече!
-Някой трябва да го е грижа, Никола иначе сами няма да се справим. Никой не е остров!
-А, защо потника ти е скъсан и си цялата мръсна? Как стана това?
-Нямам идея.-казах безгрижно, вдигнах рамена и влязох в колата.
-Гарсон!-извиках.-Към в къщи, моля!
Никола се разсмя. Направи смешен поклон и се качи в колата.

-Кой чакаме?-попита Тодор.
-Новият ти работник.
-Закъснява.
-Не, всъщност аз му казах да дойде в дванадесет.
-Защо?
-Трябваше му време.
-За какво?
-За дезинфекция.
-Моля!-извика той.-Пускаш болни тук?
-Не е болен. Просто не се беше къпал.
Той си отдъхна и поклати глава.
-Кой е той? Или тя?
-Той. Бащата на Химена.
-Какво?
-Да, Тодоре. Той ще работи за теб, ако се съгласиш. А е по-добре да го направиш.
-Защо?
-Защото, не Химена трябва да изкарва парите в семейството му, още е малка. А и той е напълно здрав.
-Не разбирам.
-Искам да го държиш под око. Моля те.
-Но защо?
-Слушай…-казах и започнах да разказвам историята на Химена.
Когато свърших беше точно 12 часа. Тогава вратата се отвори и през нея влезе висок, гладко обръснат мъж на средна възраст.
-Добър ден.-каза той и усетих как се задавям.-Вие ли сте Тодор?
Беше бащата на Химена. Кълна се, не можах да го позная. Беше чист и в нормални дрехи. Дори можех да кажа, че е симпатичен.
-Да, аз съм.-отвърна Тодор и отиде при него.-Какво ще обичате.
Чистофайникът ме погледна и му каза:-Аз съм Леон.Това момиче ми каза, че мога да работя тук.
-Да, казала ви е. –каза Тодор и ме погледна.-Ще ни извините ли за минута.
-Да, разбира се.
Тодор ме хвана за рамото и ме накара да се отдалеча от т.нар. Леон.
-Сигурна ли си, че е той?
-Да.
-Не прилича на алкохолик.
-Това е от банята. Но съм сигурна, че е той.
-Добре, тогава.-каза вече по-високо Тодор.-Май ще ти дам шанс. Но, само заради нея.
-Да, разбирам. Благодаря ви.-каза Леон.
-Е, Леон-казах аз, докато излизах.-ще те държа под око.
Той кимна и аз излязох на улицата. Огледах се и тръгнах да пресичам. Трябваше да ида до Милагроса и да й кажа за плановете ни с Ви.
Видях един мим, който правеше шеги на едно момиче.
Засмях се и наведох глава, за да не ме види. Така, че аз не видях в кого се блъснах.
-Извинете.-казах и направих опит да тръгна, но човека ме хвана за ръката.
-Мария?-вдигнах очи. Беше Марко.-Точно към теб идвах.
-Извинявай, не те видях.
-А, не се притеснявай за това. Почиваш ли днес?
-Не, всъщност напуснах.
-Какво?
-Дълга история…Ти защо идваше към магазина?
-За портокали.
-Логично.
-Не, всъщност исках да те поканя на обяд.
-Нима?
-Да.
-Аха…
-Така че, ако искаш ела да обядваш с мен.
-Добре, но на бързо. Имам малко работа.
-Спокойно. Знам една пицария наблизо.
-Добре тогава.-казах и тръгнах с него.
-Значи приятелката ти ще идва?-попита той, след като поръчахме.
-Да и трябва да уредя нещата с квартирата.
-Поне ясно ли е всичко?
-Да, предложението е много добро. Остава само да си намеря работа.
-В университетската библиотека търсят хора.
-Така ли?
-Да, старата библиотекарка се пенсионира и новият не може да се оправи сам.
-Идеално.
-Защо не опиташ?
-Това си мислех. Ще е идеално.
-В библиотеките е спокойно. Звучи като за теб.
-Добре, нави ме ще опитам.-казах и той се засмя.
-Ето го моето добро дело за деня.
Следващият час прекарахме в ядене и разговори за него. Разбрах, че е художник и фотограф. Пожелах да видя негови неща и той се съгласи. Попитах го какво го вдъхновява и той замълча.
-Е, ще ми кажеш ли?-настоях.
-Не мисля, че някой може да отговори на този въпрос. За всеки е различно. Но винаги идва на всякъде и в различни форми.
-И все пак има нещо, което се откроява. Нещо, което се забива в умът ти.-казах.
-Да, природата. Образите, които изгражда светлината. Дори усмивките на хората.
-Да, средата винаги е от значение.
-Готова ли си?
-Да, май трябва да тръгвам.
-Да те закарам?
-Добре.
Станахме и отидохме до колата.
-На къде?
-Към къщата на Никола.
-Какво?
-Карай, другото го остави на мен.
-Слушам, госпожо.
-Госпожица.-поправих го аз.
-Добре, госпожице.-каза и се засмя.
След малко той ме остави пред дома на Никола и си тръгна.
Аз почуках на вратата на Милагрос. Тя ме прие. Обсъждахме дълго подробностите за наема. Оказа се, че тя ще остане да живее с нас седмица и чак тогава ще се изнесе. Аз лично нямах нищо против. Поиска, също да знае повече за Ви.
Показах й снимки. Разказах й за нея и тя май остана доволна.
Когато се прибрах телефонът ми звънна. Беше Марко.
„-Ако искаш да видиш нещата ми, чакай ме в десет на плажа пред вас.”-само беше казал той.

Брой мнения : 64 Join date : 24.01.2010 Age : 30

Благодаря Благодаря и пак Благодаря ,че продълждаваш да пускаш още глави! Таа с нетърпение чакаам още ...

Брой мнения : 251 Join date : 07.12.2009

'Убаво! <3 Иска още! *мрънка*

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Фев 27, 2010 1:31 am

Глава 9:
Признания

След като той ми затвори ми трябваха няколко минути, за да осъзная какво искаше да каже.
-Мария, добре ли си?-попита Анна.
-Да, да добре съм.
-Ела да вечеряш, тогава.
-Благодаря, но не съм гладна. Ще изляза малко на въздух.
-Както искаш.-каза и отиде в трапезарията.
Излязох на вън. Седнах на стълбите и запалих цигара. Имах онова странно усещане, че нещо ще се случи тази вечер.
Знаех и кой е отговорен за това прималяване, което усещах.
Марко. Не трябваше да се виждам с него днес. Имах чувството, че иска нещо повече от това да бъдем приятели. А, аз не бях много сигурна, дали моментът е подходящ.
Нали знаете, когато имаш проблеми и много ангажименти, връзките остават някъде назад. Понякога се чудите, защо пък не, но тогава ви затрупват още повече ангажименти и моментът не се оказва подходящ. И вие отново оставате сами, защото всъщност моментът никога не е подходящ, или защото ви е страх да поемете риск. Задавате си въпроса „Струва ли си?”, а понякога този „Ами ако, не съм достатъчно добра?”. И така до безкрай. Ако сте имали подобна случка, значи знаете за какво говоря.
Бях от седмици тук. В Испания, която по случайност не беше родината ми. Трябваше да си намеря работа, да намеря още един съквартирант. Да свикна с новият си живот и хората.
В този момент нямах нужда от нова връзка. Макар че, можеше да не се окаже грешка…
Така или иначе той още нищо не ми беше казал. Дори за намека не можех да бъда сигурна. Да го чакам пред нас, само това беше казал. „Е, какво пък!”, казах си .

Събудих се цялата схваната. Разтърках сънено очи и се огледах. Намирах се в тъмната стаичка на Марко. На всякъде имаше проявени снимки и на повечето бях аз.
Погледнах се. Бях гола и в боя. Отново легнах на земята. Спомените от вечерта нахлуха в съзнанието ми.
…преди часове…
-Какво е това място?-попитах Марко.
-Ателието ми.
-Не е ли твърде тъмно?
-Зависи дали тъмнината ти е враг.
Огледах се. На всякъде имаше покрити платна, стативи, бои, четки…
-Може ли да видя нещата ти?
-Не и тези. Ела, ще ти покажа други.
Той тръгна към една врата в дъното на стаята. Последвах го.
Отвори я и от нея бликна червена светлина. Явно тук проявяваше снимките си.
Отне ми секунди, за да свикна със светлината. После тръгнах да разглеждам проявените му, накачени снимки. Всички бяха чернобели. На една видях себе си.
-Снимал си ме.-казах и продължих да оглеждам бавно.
-Интересна си.
Още една моя снимка, след това още една и още една…
Шокирано се обърнах към него. Той беше зад мен и видимо спокоен.
-Защо?-попитах го.
-В теб има нещо. В погледа, в начина, по който гледаш на света.-каза и докосна бузата ми.-Не съм виждала нищо такова до сега.
Честно, думите му ме плашеха. За човек, който познавах от скоро, той беше навлязъл дълбоко в умът ми. Беше ме следил, наблюдавал. Беше открил нещо, което ме правеше различна. Нещо, което ме караше да се страхувам до смърт. Беше открил мен.
-Трепериш.-прошепна той.
Отворих уста, за да кажа нещо, но всички думи, с които разполагах се бяха разпилели в небитието. Такова нещо ми се случваше за първи път. Всички оправдания, които измислях, сега ги нямаше.
Той се наведе към мен. Хванал лицето ми с ръцете си, допрял челото си о моето, аз изгубих почва под краката си.
Той ме целуна. Аз му отвърнах. Не знаех какво правя. Не чувствах, че имах контрол над действията си, но все пак се оставих на инстиктите.
Усещах как ме докосва, целува. Нежността му сякаш нямаше край. Събличаше ме бавно. Изучаваше всяка моя извивка. Бавно и нежно. Свлякохме се на пода, където световете ни, посредством телата ни се сляха в едно.
…обратно в реалността…
Разтърках очи, в опит да спра спомените си. Как можех да съм толкова глупава?! Да преспя с мъж, който почти не познавам?!
Станах и се облякох. Излязох от стаята и за мой ужас се оказах лице в лице с Марко.
Щом ме видя той засия и понечи да ме целуне. Аз се отдръпнах.
-Какво има?-попита той.
-Съжалявам, Марко. Просто това не съм аз.
-Какво искаш да кажеш?
-Това снощи…Аз не те познавам, обикновено не съм такава…
-За теб е грешка, така ли?
-Не, просто не от това се нуждая сега. Виж ме! Аз не съм от тук, не се вписвам и май никога няма да мога! Опитвам се да устроя живота си тук и не е времето да имам връзка с някой.
-О!-възкликна той и се облегна на стената.
-Съжалявам, Марко.-казах тихо и отидох до него.
Докоснах бузата му с ръка. Той се отдръпна.
-Недей.-каза и отиде в стаята, където заедно прекарахме нощта.
Останала сама, внезапно усетих колко уязвима съм. Съмненията това очакваха и започнаха да се загнездват в мен.
В опит да ги спря, хукнах към изхода. Излязох на плажа, под яркото слънце и се запътих към в къщи.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Нед Мар 07, 2010 2:38 am

мм .. много ми харесва .. кога ще качиш и останалото ??

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Сря Мар 31, 2010 8:17 pm

Пишеш много увлекателно. Прочетох всичко, но искам още и още. Моля те, не ни карай да чакаме много дълго!

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Сря Мар 31, 2010 8:32 pm

Глава 10:
Мълчание

-Какво стана? Не се прибра цяла нощ.
-Нищо, Никола. Разхождах се.
-Трябваше да се обадиш.
-Знам, съжалявам.
-Не го прави втори път!-каза и ми размаха пръст.
-Хокаш ме, сякаш съм малко дете.-подиграх му се аз.
-Ами, не се дръж като такава!-извика и излезе от стаята ми.
Не исках да си тръгва. Сега, когато бях сама щях да мисля само за отношенията си с Марко.
За щастие Ви се обади. Каза, че е на път за Валенсия.
На бързо си стегнах багажа и го отнесох в къщата на Милагроса.
Качих се в колата й и отпрашихме към автогарата
Когато пристигнахме, Ви вече беше пристигнала и май отдавна ни чакаше.
-Най-после!-възкликна и ми се метна на гърба.
Запознах я с Милагрос. Тя изглежда хареса Ви и непринуденият й характер.
За мен, определено беше хубаво, че дойде. Но това не можеше да ме разсее от мислите ми за Марко.
Докато се качвахме в колата се огледах. Нещо в мен искаше Марко да се спотайва наоколо. И честно казано, тази мисъл ме накара да настръхна. Но, той не беше наоколо. Или поне аз не го виждах.
-Ехо, тук ли си?-извика Ви и размаха ръка пред лицето ми.
-Да, защо?
-Изглеждаш ми отнесена…Добре ли си?
-Да, напълно.
-Да не би да е станало нещо?
-Не. Какво да е станало?
-Не знам…Но щом казваш, че няма нищо, значи е така. Нека да тръгваме. Все пак очаквам пълна опознавателна обиколка.-каза тя и се ухили.
Разсмях се.
-ОК. Но те предупреждавам, че съм тук от скоро…
Качихме се в колата. По пътя й обяснявах най-главните неща за града и хората. И според мен, тя харесваше това, което виждаше и чуваше.
Но така и не й споменах за Марко. Главно, защото за част от мен той беше персона нон грата.
Докато за другата половина…е, тя беше сякаш напълно погълната от него. От начина, по който ми говореше снощи, от това, което бе видял в мен… От съмненията, дали това което беше уловил на снимките си бях наистина аз.
Изобщо не знаех какво да мисля за него. За това си мълчах.
А и как да й кажа, че съм прекарала нощта с мъж, който почти не познавам. Какво можех да й кажа за него, за мен?…

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Сря Мар 31, 2010 8:38 pm

Хах, определено не чаках много-много, но все пак... не бих отказала още. drunken

Брой мнения : 64 Join date : 24.01.2010 Age : 30

Ооо. Още няма глава 11. *прави мили очички и се надява скоро да има.* ^^ Много е зарибяваща историята.

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Пет Сеп 03, 2010 9:06 pm

Честно, напълно забравих за тая история. Да се надяваме скоро на нови неща! Smile

Заглавие: Re: Mi Vida. Mi Sueño. Съб Мар 19, 2011 6:40 am

melrose написа:: Честно, напълно забравих за тая история. Да се надяваме скоро на нови неща!

Срамота е така да забравяш ами ние дето четем а какво ще стане с нас чакаме нови истрории Rolling Eyes