Нежност на Неверница(Гаргабела Аспазия Гентиана)

Нащърбеното новолуние ме буди

И кой ти каза, че
познаваш моя нрав?!
В зори ще дойда...
Ти ще си си тръгнал.
Червено-черна пеперуда.
Зид корав,
с петунии.
Бръшляна си изтръгнал

и той овива ме
в последен порив див
да стигне до небето си
отнето.
Просъсква час
и пада сгърчен. Сив.
Камбана е
продънена сърцето.

Как дращи този
незараснал звън.
Коричка раните ми
няма как да хванат,
щом скитам нощем-
бродница. Насън.
От вълчата си болка
обладана.

Луната ми е в
лявото око.
Сълзи ми и
по бузата се стича.
Ненужни са:
какво, къде, защо -
въпросите, които
не обичаш.

Но хрътките на
мисълта ми пак
ще те догонят.
Няма да те хапят.
Помилвай ги...
Отдавна падна мрак
във кладенеца на
страстта ни. Ето-капе

и се превръща в
изворна вода.
Ще се напием...
После ще си легнеш.
Сънувай ме -
отминала жена,
в чиято кръв
като гранитна котва
тегнеш.



Кръв на вълчица по (не)навалял сняг

Да, аз съм единачката,
онази същата,
която следва
стъпките ти окъснели,
изнизваща се от мъглата...
и от нищото,
да легне в сянката ти
и да се погали.
Не ми отиват
подредените квартали
и в шест без четвърт
постната вечеря,
не вия към
луната пребледняла...
(към тебе мога пътя
сляпа да намеря.)
Защо се плашиш?!
Няма да остана
(дори с вериги
за душата да ме вържеш).
Ще се изтръгна и с
кървяща, прясна рана,
ръмжейки тихо
ще побягна в здрача бърже.
Защото искам...
и не искам
да съм твоя
(В мен дивото
не се опитомява)
и на парцали
ще ти раздера покоя
да се превържа...
и да те оставя.



А казват, че Ада бил на земята...

Разходи ме до
Чистилището
и ме остави там...
Може най-после
да ме пуснат в Ада...
Толкова много
прокажени дни
с блудни нощи
се любят
и...пропадат.

Нищетата е гладна
с вечно отворена,
лигава паст,
Поредна доза
долнопробна дрога.
Да опазя душата си
не е в жалката ми власт.
А излишно е да казвам,
че повече не мога.

Разходи ме да
Чистилището
и ме остави там...
Може най-после
да ме пуснат в Ада.
Животът е покер.
Срещу всички си сам,
а Смъртта е картата,
която от ръкава изпада