Здравейте, казвам се Иван и съм на 22г. От София съм, но до скоро бях в Афганистан с британската армия. Обичам природата, МcDonalds и всякаква музика без чалга. В армията бях бацил, с други думи полеви медик, и сега искам да кандидатствам медицина. Влезнах в армията, защото бях отегчен от живота си и имах нужда животът ми да се преобърне надолу с главата. Родителите ми живеят в Англия от 6 години, поради тази причина ме приеха в британската армия. Не беше едно от най приятните преживявания, но беше нужно за мен да мина през това. Простреляха ме, но това не беше най-лошото, което изпитах от войната. Простреляха ме от близко разстояние в плешката, понеже беше голям калибър - 7.62, мина направо през плешката и излезна. Първо почуствах голяма сила, която ме е ударила, имах чувството, че ме е блъснала кола, по-късно когато адреналина се поразнесе дойде и болката, все едно някои ти изгаря тъканта с нажежено до червено желязо. Преди да припадна от шок помня, че видях картина в главата си, как аз като малък ям сладолед с баща си, беше много странно. Това не беше най лошото нещо от всички неща, които се случиха. Най-добрият ми приятел Сам, седеше до мен, когато отвръщахме на огъня, беше оцелен във врата. Той беше точно там, до мен, той беше човешко същество и преди 5 минути си говорихме.... и в един момент беше мъртъв, и никога повече няма да мога да си говоря с него, той е изчезнал, по ужасен начин. През войната чувствах много малко, по точно забранявах си да чувствам.
Стрелях с 5.56-ти калибър, които не е много ефективен по мое мнение. От 30 метра стрелях по човек, бях го уцелил 6 пъти, когато не падна, застанах в клекнала позиция за повече стабилност и го уцелих в тазобедрената кост, и той падна, тогава изтичах и го застрелях в главата.... никога не съм си и помислял, че човешко същество може да произведе такъв писък. Тогава просто изтръпнах и не чувствах нищо, факта че просто изтръпнах беше по плашещ от всичко друго. Писъкът остана с мен, връща се от време на време през ноща, дори не помня лицето му, само този писък.
След този от 5.56-ти калибър, го смених на по-голям с M14. Застрелях го точно под лявото око, беше много добър изстрел и този път нямаше писъци. Ако не бях стрелял аз, той щеше да ме застреля първи. Единственото нещо, от което се страхувам е това да го кажа на някой познат. Как войната ме промени? Не търпя насилието, и оценявам живота повече. Като се върнах в живота, исках да наваксам с всичко, гледах Здрач, изчетох Здрач и ето ме тук, обичащ книгите, филмите, сладоледа, шоколада и.... любовта.
Any questions?
