The Clash

Заглавие: The Clash Чет Май 06, 2010 3:20 am

Пънк-рок групата „Дъ Клаш” (б.а. - clash - сблъсък) е формирана през 1976 година във Великобритания. Бандата е част от силната вълна на британския пънк по това време.
В по-голямата част от своята кариера съставът на групата е Джо Стръмър, Мик Джоунс, Пол Симонон и Ники „Топър” Хедън. По-късно Хедън и Джоунс напускат групата.

Албуми: "The Clash"/77; "Give 'em enough rope"/78; "London calling"/79; "Sandinista"/80; "Combat rock"/82; "Cut the crap"/85.

The Clash е може би най-политически ангажираната група, която създава английският пънк-рок от 70-те (през 80-те се присъединяват към "новата вълна"). Името "the clash" е избрано от Джоунс като дума, която се среща често във вестниците по това време.
Клаш дебютира през лятото на 76-та, като подгряваща група на Секс Пистълс. За разлика от безогледния нихилизъм на апологетите на пънка, Клаш предлага протесни песни срещу расизма и фашизма, полицейската бруталност, лишаването от граждански права, корупцията, шовинизма и ядрената война.

От 78-ма групата предоставя своята популярност в услуга на движението "Рок срещу расизма" и Антифашиската лига във Великобритания, като изнасят безплатни концерти и участва в техни публични изяви. Клаш имат успех и в САЩ, където получават добри отзиви още при първото си концертно турне/80, въпреки че политическата насоченост на текстовете се посреща резервирано:
"Изглежда "Клаш" няма отговор на въпроса, какво друго може да прави една рокгрупа, освен да вдига тревога" (сп. "Ролинг Стоун").
"И все пак песните напомнят за проблеми, които мнозина се опитват да забравят" ("Даун бийт").

Списание „Ролинг стоунс” оценява албума „London calling” като най-добрия за 80-те години. През 2004 година, в своя списък от 100-те най-добри групи на всички времена, списание „Ролинг Стоунс” постави на 30-то място група „Дъ Клаш”. Известни са като бунтуващи се пънкари, които пеят с гняв за политическите и социалните проблеми.
Книгата „The Clash” излезе в Англия на 6 октомври 2008.

Ето кратък откъс от книгата, в който пънк-рок бунтарите разказват своята история със собствени думи:

Джо Стръмър

Баща ми е роден в Индия. Получил е британско гражданство две години преди аз да се родя. Неговият баща е работил на гарата, но е починал, когато баща ми е бил много малък. Неговият баща (всъщност дядо ми) е бил англичанин, но жена му е била индийка. Баща ми е учил много сериозно в училище и е печелил стипендии, но по време на Втората световна война се включва в индийската армия. Когато свършила войната, той дошъл в Лондон, взeл изпитите, необходими за държавната администрация, срещнал майка ми и постъпил във Външното министерство. Оттам го пратили в Анкара и ето защо съм роден в Турция. След Турция бяхме изпратени в Мексико, после в Бон, което тогава беше Западна Германия. След това ме пратиха да уча в пансион в Англия. Пансионите по това време бяха с много военен характер. Момчетата трябваше да носят униформи и за тези, които не си носят шапките към униформата, имаше наказания. Аз избягах, когато бях на 9 години, с още едно момче. Изминахме около пет мили преди учителят да ни хване. Спомням си как ме върнаха в училището и заместник-директорът ни се развика, защо не си носим шапките. Тогава си помислих: „Идиот такъв, наистина ли мислеше, че ще избягаме, слагайки си шапки на главите?” Не можех да повярвам.
Имаше много побойници и аз бях един от главните. Не бях много приятен човек, но така се самозащитавах. Поради начина по който съм отгледан, аз чувствах, че властта е нещо, което трябва да се избягва, ако е възможно. Ако можеш да влезеш вътре, да атакуваш (властта) и да избягаш без да бъдеш изгорен, аз бих казал: „Направи го!” Да поставям под въпрос властта и авторитетите беше един от основните ми приоритети.

Отношенията ми с баща ми не бяха добри, защото аз бях ужасен ученик, винаги бях последен в класа. А той с всички сили е учил и е печелил стипендии, отишъл е да учи в университет, за да се измъкне от мизерията в Индия.

Често мисля за родителите си. Сега се чувствам зле, защото аз бях лош син за тях. Дори, когато те се върнаха в Англия, аз не ходех да ги виждам достатъчно често.
Родителите ми въобще не бяха музикални. За това мисля, че аз, ако въобще имам някакви музикални традиции в семейството, то това би трябвало да е от страна на майка ми. Мисля, че съм наследил някакво музикално чувство именно от нея, защото нейното семейство е от високите и диви планини.
Първият музикален запис, който си купих беше „I want to hold your hand” на „Бийтълс” и след това ранните парчета на „Ролинг стоунс”.

През 1968 година завърших средно образование и целият свят избухна. Контра-културата беше в Париж, Виетнам, площада “Гросвенър”. По това време, ако имаш възможност, а аз имах, въпросът беше какво ще правиш като завършиш училище. За мен имаше само един отговор – училище за изкуство.

Пол Симонон

Да израснеш в Брикстън е наистина страхотно. Мултикултурната атмосфера там придава една уникалност на този град. Аз бях щастливо хлапе, докато един ден баща ми не донесе съсипващата новина, че няма повече да живее с нас. Това направо ме разби. Само след няколко дни пристигна новият ми баща. В следващите няколко месеца той си пренасяше нещата, между които беше и пианото му.

През есента на 1965 г. на мен и на брат ми ни казаха, че доведеният ни баща е спечелил стипендия да учи музика в Италия. Това значеше, че всички ще се преместим да живеем там за една година. За нас новината беше много вълнуваща. Това значеше край на училището завинаги.

Сиена беше райско място. Беше слънчево, имаше грозде и пъпеши, вино и спагети. Аз отказах да ходя в италианско училище, защото униформата представляваше една голяма синя престилка. Майка ни ни преподаваше вечерно време. През 60-те години аз вече бях неконтролируем. Почти не ходех на училище, а с втория ми баща бяхме „на нож”. Майка ми се обади на първия ми баща и ме попита дали искам да отида да живея при него. Аз се съгласих веднага. През1973 г. беше последната ми година в училище. Учителят по изкуство ме насърчи да кандидатствам в училището за изкуство в Нотинг Хил Гейт. Приеха ме да уча там. След една година там, отново започнах да се лутам. Напуснах училището по изкуства. Заедно с един приятел от училище отидохме на музикално прослушване.
Там имаше един китарист, казваше се Мик Джоунс. Той посещаваше училище по изкуствата “Хамърсмит”. Разговорихме се с него и се видяхме още няколко пъти в местната кръчма. Една вечер той ме попита дали свиря на някакъв музикален инструмент. „Не, но бих желал.” Първият път, когато видях Джо Стръмър беше, когато той свиреше със „101’ers”. Той беше невероятен.