Уилям Фокнър
(25.09.1897г.-06.07.1962г.)
Уилям Кътбърт Фокнър (William Cuthbert Faulkner) е американски писател-романист от щата Мисисипи и носител на Нобелова награда. Тоя е смятан за един от най-влиятелните белетристи на Америка.
Фокнър е известен с използването на дълги изречения и педантично избран речник, в ярък контраст с минималисткия стил на неговия съперник Ърнест Хемингуей. Някои смятат Фокнър за единствения истински американски белетрист-модернист на 1930-те, следвайки експерименталната традиция на европейски писатели като Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Марсел Пруст и Томас Ман. Работите му са известни с литературни похвати като поток на съзнанието, многобройни описания и гледни точки, както и с измествания във времето на разказа.
Заедно с Марк Твен и може би Тенеси Уилямс, Фокнър е един от най-важните „писатели на Юга.“ Преди получаването на Нобелова награда за литература през 1949 г. все още не е широко известен.
Съчиненията му дълго смущават критиците, които, за да затворят очи пред бруталните истини в тях, ги обявяваха за „трудни”, „замъглени”, „дефектни”. Така много от ранните му произведения години напред са непознати дори в собствената му страна. Защото този почти митичен, с омиров ореол, литературен колос от южния щат Мисисипи не бързаше да изплете и увенчае своята „сага” за живота във въображаемата околия Йокнапатофа, а я писа до последния си дъх. Като епик и писател-реалист, който изследва причините за моралния упадък на хуманните стойности и прави обстоен социален анализ на бушуващия край него живот, Уилям Фокнър още веднъж доказва тезата колко благотворно влияе на литературата тясната връзка между изкуството, народното битие и напредничавите социални движения.
Със съдействието на Андерсън излиза и първият му роман – „Войнишка награда” (1926). Още тук Фокнър показва социалната си ангажираност и своята ненавист към войната, занимават го проблемите на човека, който мъчително преживява гибелта на човешките си качества в даден социален контекст. Особено ярко личи тази негова тема в романа „Сарторис” (1929), в който за пръв път се появява легендарната околия Йокнапатофа и част от нейния потомствен персонаж. Сега вече в епоса за Юга се преплита дехуманизацията на бившите едри земевладелци и новите предприемчиви северняци, а в прочутата трилогия, съставена от романите „Селцето” (1940), „Градът” (1957) и „Дворецът” (1959), сборната тема ще зазвучи силно, страховито, пророчески. В „Дворецът” – резултат на авторовото развитие през всички предидущи книги – Фокнър достига до нови, несрещани по-рано умозаключения и герои. За него героят, който обладава силата да се справи със злото, с неправдите и социалното неравенство, със „сноупсизма” като обществено явление, е „нямащият”, безземният страдалец, истинският господар на земята, вдигнал се на борба за справедливост и лично достойнство като Минк Сноупс, комунистът, антифашист и миролюбец като Линда. Обезчовечаването на човека Фокнър показва най-живо в „Шум и ярост” (1929), изразявайки дълбокото си смущение на човек, прозрял трагедията на буржоазния свят, неговата абсурдност и обреченост. В периода 1930 – 1934 Фонкър написва „На смъртен одър”, „Светилището”, Идилия в пустинята”, „Тези тринайсет”, „Светлина през август”, „Саламагунди”, „Доктор Мартино и други разкази”. Впоследствие издава „Авесалом! Авесалом!” (1936), „Слез на земята, Мойсей” (1942), „Осквернителят” (1948), „Реквием за една светица” (1951). Тук доминира негърската тема, макар че като обертон тя се долавя и в други творби.
За Фокнър негърът е неделима част от страната, на много места той е единственият положителен герой, носител на морална устойчивост в един рухващ свят, готов да поеме и отговорност, и вина в името на доброто и справедливостта.
Лауреат на Нобелова премия (1950), на Националната награда за литература и на „Пулицър”, в 1962 г. Фокнър публикува последния си роман, „Похитителите”. Неговото творчество „трябва да се приема като феномен, засягащ целия наш свят и нашата обща съдба” – бе изрекъл писателят Робърт Пен Уорън.
