Стаята на Лилиан

Това е стаята ми, а това:

Банята ми

Отворих вратата ядосано и я затръшнах след себе си. Господин Дарк... Името му отива! А аз си помислих, че е добър и сладък.. Е, все още мисля, че е сладък. Но за добър вече не съм толкова сигурна. Изведнъж се сепнах. Боже! Стаята ми бе с-т-р-а-х-о-т-н-а! Застанах в средата и се завъртях като оглеждах всеки елемент.
-Господи.. - прошепнах. СТАЯ само за мен? И то толкова страхотна? Преглътнах и разтърках очи, не можех да повярвам, че това е истина. Когато обаче пак погледнах всичко си бе на мястото. Разсмях се весело и скочих на леглото, което се оказа много пухкаво и меко и удобно. Огледах шкафчето до главата си и на него видях едно бяло листче сгънато прилежно. Погледнах го недоверчиво, но го поех в ръцете си и прочетох какво пише:
"Добре дошла, Лилиан Дженсън. Надявам се, стаята ти харесва."

Завъртях листчето между пръстите си, но нямаше подпис. Е. Може би по-късно ще разбера кой е бил. Излегнах се назад и се усмихнах отново. Бях толкова щастлива, въпреки господин Дарк и странното му държание.

На вратата се почука, което ме изкара от транса ми. Разтърсих глава за да се оттърся от мечтите си и станах, като се запътих към вратата. Чувствах се много изморена от пътуването насам, от прекараното време тук, а и вече наближаваше изгрев, което си бе нормалното време за спане в Дома на Нощта. Това значи, че скоро трябва да си легна.
Отворих вратата, готова да поздравя, когато езика ми се преплете, а очите разшириха. Може ли да познаете кой стоеше на вратата? Да, мисля, че се досетихте. Господин Дарк...
Прокашлях се за да си възвърна гласът и казах:
-Мм, здравейте отново господин Дарк, на какво дължа честта? - преглътнах и зачаках отговор.

-Може би ще ти трябват учебници или ще пишеш върху ръцете си? -Ед надигна едната си вежда въпросително, което направи лицето му много сладко.-Може ли да влезна? - и без да дочака отговор се вмъкна в стаята, остави предполагаемите учебници на бюрото ми и каза:
-И сължалявам за внезапното ми тръгване одеве...просто...имам си причини.Та хубава стая си имаш. - и започна да оглежда стаята, макар че имам чувството, че нарочно се опитва да не ме поглежда. Гледах го недоверчиво и не продумвах по простата причина, че не знаех какво точно да му кажа. Дали е искрен с това, че съжалява за внезапното си тръгване? Или просто си е помислил, че ще си създам някакво по-лошо впечатление за него, от колкото е той, та е решил да позамаже положението? Не знам и не мога да кажа, защото не го познавам и то въобще. Най-накрая реших да кажа нещо, защото очевидно той нямаше как да успее да оглежда стаята още много дълго, защото вече всичко бе видял и му се бе "удивил".
-Хмм, мерси за учебниците, няма проблем относно това преди малко и да, и на мен ми харесва стаята ми, даже много. Кой ги обзавежда? - не откъсвах поглед от него и следях всяко негово движение и поглед.

-Хмм...тук всеки знае всичко за пристигащите новаци така че незнайно от къде намират мебели и тем подобни и обзавеждат стаята томно по вкуса на новобелязания без никой да им е казвал какво точно харесва самия новобелязан - интересно. Какво ли още знаеха за мен? Надявам се само да не знаят, че умея да се превръщам във вълк. Погледнах лицето на Ед. Защо ли сега ми се струва още по-красив от преди? Начина, по който устните му се движеха, когато говореше, така ме хипнотизираше.. Искаше ми се да докосна тази невероятна кожа, да се вгледам от по-близо в страхотните му очи. Разтреперих се... Божичко какво ми става? Корема ми се сви, но не неприятно. Като го гледах сякаш светът ставаше розов. Отместих поглед, защото иначе щях да направя нещо особено неправилно. Какво да му кажа? Как да се измъкна от тази неловка ситуация?
"Аура...любов..." Сепнах се.. Какво? Остра болка ме прониза в главата и аз залитнах.

Точно миг преди да се просна на земята господин Дарк ме хвана. Острата болка премина на мига, сякаш топлината на тялото му я бе премахнала. Почувствах се ужасно неудобно, а сърцето ми заби в пъти по-бързо от обикновения си ритъм. В корема ми сякаш почувствах гъделичкане и цялата се разтреперих от превъзбуда. Какво ми ставаше?
-Бързи рефлекси! - Забеляза господин Дарк и се засмя. Усмихнах се нервно и с мъка се отделих от него, защото всичките ми инстинкти ме караха да си остана залепена за него. Но колкото и да ми беше приятно знаех, че не е правилно. Та дори не е правилно той да е в стаята ми, по дяволите!
-Мм.. аз не знам какво ми стана. Някаква рязка болка в главата. Но ми няма нищо. Благодаря ви, господин Дарк. - премълчах това, което чух, защото със сигурност съм си въобразила. Премислих думите си дали има нещо нередно в тях, което да му подскаже, че съм премълчала нещо, но не, нямаше нищо нередно. Макар че продължавах да му говоря на Вие, а това още повече ме караше да мисля, че въобще да говоря с него не е правилно. Преглътнах неудобно и започнах да въртя очи наляво-надясно, търсейки начин да не го поглеждам в лицето втори път, защото можеше и да е фатално.

"О боже! Тя чете мисли" Сепнах се и отворих невярващо уста. Аз.. четях мислите му? Какво по дяволите става тук? Сега и това ли? Мамка му!
Той си мислеше, че вижда аурата ми, но разбира и че крия нещо.. Мамка му, мамка му, мамка му.. Иска му се да разбере какво е. Чуди се как да попита за да не ме обиди или нещо подобно. "Е чакай всъшност момичето чете мисли.Следователно знае какво иска да я попитам" Преглътнах и заговорих.
-Аз.. вижте, не мога да ви кажа... Аз.. Може би някой ден.. Не знам.. Вижте, вече е късно, уморена съм, може ли да ме оставите? - знаех, че съм малко груба, но се чувствах неловко, това ми навя тъжни спомени, а определено не желая да се разплача пред него. Не бива да се показвам слаба. В главата ми изникнаха снимките на майка ми и баща ми, усмихнатите им лица, после това на баба ми. Очите ми започнаха да парят, започнах да мигам бързо за да не се разплача и отместих поглед от него. Зачаках отговора му.

-Чакайте! - викнах, все още зашеметена и омаяна от кратката целувка, но ръката ми увисна в празния въздух. Разтреперих се, а от очите ми покапаха сълзи. Строполих се на земята и заплаках. Какво му става? Ами на мен? Какво се случи с мен, по дяволите? Едва влезнах в този дом, а вече си навлякох неприятности. Нима навсякъде по света връзката с учител е забранена? Затворих очи и задишах тежко. С треперещи пръсти докоснах устните си, които все още пазеха топлината на неговите. Колкото и грешно да бе, аз исках още. Разтръсих глава и изтри сълзите си. Това бе невъзможно. Дори и той го знае. Избяга... и добре, защото не се знае какво щеше да стане по-натам. Преглътнах и се опитах да пренебрегна болката, която пулсираше в гърдите ми. Станах и залитайки се запътих към банята. Щях да си взема вана и да легна. Всичко, което се случи днес ми дойде в повечко.

Кейтлийн тъкмо щеше да си ляга когато чу стъпки. Бяха ужасно забързани. Вампира или новака направо летеше. На Кейт й се стори интересно, но реши да не любопитства и се излегна на леглото. После чу плач. Вцепени се и се заслуша още по-внимателно. Да, определено беше плач и идваше от...съседната стая? Доколкото Кейт знаеше там нямаше никого. Потисна чувството, което я караше да излети от стаята и да прегърне съществото, което плачеше така сърцераздирателно и си остана на мястото, почти без да диша.
Но плача не престана. Без да усети как Кейт излетя през вратата. Тя си мислеше, че това не е правилно, днес достатъчно се меси в живота на другите, но тялото й казваше друго и я водеше към съседната врата.
Почука и зачака някой да й отвори. Заля я вълна на успокоение, защото знаеше, че е направила правилното нещо.

Въобще не бях спряла да плача, всяка крачка, която правех ме заливаха сълзии не можех да спра да хлипам. Болеше ме. И то адски много. Не можех да се оттърся от силата на раната, която бавно се отваряше в сърцето ми. Дори не успях да преполовя пътя към банята. Приближих се бързо към леглото преди да съм паднала и седнах на края му, като заплаках по-силно. Защо животът е толкова жесток? Защо любовта трябва да е трудна? И защо дойде при мен сега и по този начин и с него? Защо не някой друг? Защо учител? И защо от пръв поглед? Толкова много въпроси и нито един отговор... Как щях да се справя? Ами непоносимата болка? Имаше ли лек за нея? Не...
Почукване на вратата ме сепна и аз нервно изтрих сълзите си. Ами ако беше той? Какво да правя? Няма значение. Не мога да се крия постоянно.
Станах и с решителна стъпка се запътих към вратата. Отворих я и на прага си видях едно красиво момиче с черна коса и сладко лице. Стреснах се, не я познавах.
-Д-да ? - изхлипах. В колко окаяно състояние ли бях в момента?

Не чака много дълго и вратата се отвори. Въпреки зачервените очи и не много добре изглеждашата коса, момичето изглеждаше зашеметяващо. Браво, Кейт, сега какво би могла да каже на горкото момиче?
- Ъъ, здрасти. Аз съм Кейт. Чух, че някой плаче и реших да дойда да помогна... с нещо... ако мога. - Кейтлийн внимателно премисляше всяка дума и се опита да говори по-възможно най-успокояващия начин. Усмихна се топло и поклати глава. Въобще не знаеше какви ги върши, но това й се стори правилно. Хвана нежно ръката на момичето и я поведе към леглото. - Седни и ако искаш ми разкажи. Ще ти олекне, пък и аз със сигурност няма да кажа на никого. Умея да пазя тайни... по-добре отколкото да споделям. - отново поклати глава, осъзнавайки че говори пълни идиотщини и със сигурност не помага много на момичето. - Както и да е, ще те изслушам... ако искаш.

Преглътнах и огледах момичето. Бе красиво, а мислите му бяха чисти и искрени. Вярвах й, колкото и налудничаво бе, дори не се познавахме, но й вярвах. Преглътнах и изтрих поредната сълза. Прокашлях се и й разказах всичко, което се случи от самото начало на влизането ми в училището до преди малко. Тя само кимаше от време на време и ме слушаше задълбочено. Когато свърших зачаках отзива й.

И бам! Направо зашемети Кейт. Не очакваше точно това. Очакваше проблеми с родителите или възприемането й на Белязването. И все пак, някакси се успокои, защото ако беше нещо за Белязването нямаше да й помогне особено много, тъй като и Кейтлийн беше съвсем новобелязана, но с ТОВА можеше да й помогне.... поне малко.

- Не мисля, че това, което е станало между теб и г-н Дарк е много грешно. Искам да кажа, нали знаеш - "В любовта и войната няма правила" нито закони, така че аз лично не виждам нищо лошо. Така де, няма значение какъв е той - дали е клошар, чистач или професор в училището, което учиш. Ако бях на твое място, щях да се отдам на чувствата си, ако знаех, че са истински. А като гледам колко болка ти причинява това, май си е съвсем истинско. И би зависело само от него - ако изпитва същите чувства. - Кейт погледна Лили. - Недей да се притесняваш толкова. Както казах, това е нещо нормално и... просто е станало.

Не издържах и я прегърнах. Толкова ме подкрепи и така ми помогна. Успокои ме и ми даде сили да продължа напред.
-Благодаря ти.. - прошепнах. - Благодаря... - Не знаех какво да кажа или сторя. Макар че думите сега бяха излишни. Важното бе, че съм сигурна, че открих приятелка в лицето на Кейт и то каква! Вярвах й, защото виждах чистотата на мислите й.
-Искаш ли.. Искаш ли утре да отидем заедно на закуска? - попитах, като избързах някои сълзи от бузата си.

Кейт отвърна на прегръдката й. Много се зарадва, че я успокои и че изобщо я откри. Когато Лили й каза това, Кейт се сети, че е наистина доста късно и е добре да остави момичето да поспи все пак.
- Да, много ще се радвам. Викни ме, аз съм в съседната стая. - Кейт направи кратка пауза. - А сега е най-добре да тръгвам, стана късно. До утре... и умната! - Усмихна се и се надяваше Лили да е разбрала това, което Кейтлийн й казваше - че няма смисъл да плаче повече и по-добре да не го прави, защото Кейт определено щеше да я чуе. Тръгна към вратата.

-Хей, Кейт. - подвикнах след нея и тя се обърна. - Отново ти благодаря. - и й се усмихнах лъчезарно. Наистина се чувствах много по-добре, дори и уморена. - Знай, че винаги, когато имаш нужда от мен съм насреща. Общо заето на една стена разстояние - и се изкикоти. - И ти благодаря, че въпреки мислите си дойде при мен. - Разширих очи. Бях забравила да й кажа, че интересно как, но се оказа, че и чета мисли. - Амм, аз.. Трябва да ти спомена, че се оказа някак, че и чета мисли. Да знаеш и да не се очудваш ако неволно ти отвърна на някоя. Ще се опитам да се науча да игнорирам чуждите мисли, защото въобще не е приятно да се бъркаш в личния живот на някой без негово разрешение. Добре, утре сутринта съм при теб. И пак - благодаря. - усмихнах й се и се запътих към нея за да я изпратя до вратата.

Уау! Лили отново зашемети Кейт - за втори път в една вечер.
- Хей, това е супер! Можеш да четеш мисли! - усмихна й се искрено щастливо. - Това може и да е от голяма полза. - Кейт започна да оформя глупостите, които би могла да свърши благодарение на дарбата на Лили. Изби тази мисъл от главата си. Май беше твърде уморена и започна да си мисли някакви пълни идиотщини. - Е, утре сутринта ще ми разкажеш, надявам се. А сега ще тръгвам. - Кейт й се усмихна дяволито и излезе от стаята.

Още бях разтърсена от силата на целувката му, усещането, че беше тоолкова близо до мен... Вървях като на сън. Да, може би беше точно това. Може би сънувах. Не може да съществуват толкова готини момчета, нали? Ако е истина.... ше се мре, хора, ше се мре! Вървях по коридора и едвам осъзнах, че съм пред стаята на Лили. Влетях вътре, ухилена до уши.
- Лили! Никога няма да повярваш какво се случи!!!

Гледах в една точка в тавана и мислех за отвратителната случка с Кристиян... Как може да ми се случи такова нещо, отново?!
Изведнъж някой влезе с трясък в стаята и извика:
- Лили! Никога няма да повярваш какво се случи!!!
Аз скочих уплшено и почти не получих инфаркт. Една дълбока облекчена въздишка се отрони от устните ми, когато видях, че беше Кейт.
-Господи, момиче! Изкара ми всички дяволи! - усмихнах й се, прихванах от ентусиазма й. - Какво е станало?

Стреснах я и закратко се почувствах гадно, но това бързо отмина.
- Никога, абсолютно никога няма да познаеш какво стана!! - направих кратка пауза, докато летях към леглото й и седнах до нея. - Търсех те, къде беше?! - мислите ми бяха толкова замаяни, че не можех да им намеря нито края, нито началото. Лили отвори уста да проговори, но аз не й оставих възможността. Както и да е, срещнах най-страхотното момче, създавано някога на света! Беше СТРАХОТЕН отвсякъде: мил, сладък и... ооо, целуваше се страхотно. - оотук вече не можех да продължа, мисълта за горещата му целувка прекъсна всичко, за което размишлявах и завладя изцяло ума ми.

Очите ми се разшириха, а ченето ми увисна.
-Какво? Кой? Как? Кога? Боже, Кейт, каква си фурия! - говорех забързано и задъхано, бях толкова шокирана от съобщението й. Момче? Уау! И изглеждаше толкова щастлива, замаяна и замечтана. Трябва да е наистина някой голям сладур. Само да посмее да я нарани, ще му наритам мършавия задник!

Лили прекъсна мислите ми, за което й благодаря - можех да стоя, спомняйки си за него цяла вечност, че и повече.
- Ами той се блъсна в мен, казва се Джереми, после започна да ме сваля: намигаше ми, правеше ми комплименти... Реших, че е женкар и му дадох зелена светлина (която желаех) дадох му възможност да ме целуне, но вместо това, той целуна по врата. Въпреки че не беше каквото очаквах, беше страхотно. Цялата настръхнах щом устните му докоснаха кожата ми. После ме изпрати до общежитията и направо щях да се разрева когато трябваше да го пусна. Той забеляза това и ме гушна и, и... ох, Лили, вярваш ли в любовта от пръв поглед? Защото мисля, че вече обожавам това страхотно момченце. * гледа обнадеждено*

-Оо - възкликнах и почти не се разплаках от щастие. Толкова се радвах за нея. Метнах се на врата й и изхлипах. - Толкова се радвам за теб! Макар, че не вярвам от любовта от пръв поглед, все пак съм много щастлива за теб! - гласът ми се пречупи в края и аз замлъкнах, неспособна да продължа. Усещах как сърцето й бие силно и разбирах колко е щастлива. В този миг се зарекох, че ако този Джереми я нарани по някакъв начин-да се брои за мъртвец!

- Аз съшо се радвам ужасно много! Направо.... още ме побиват сладостни тръпки като си помисля за него. - реших да сменя темата, не обичах особено много аз или някой друг да говори за мен. Не обичах да съм център на внимание. - Ами ти? Къде се изгуби? Какво стана?

Преглътнах тежко и отместих поглед от усмихнатите й очи. Как да й кажа? Какво да й кажа? Че съм някаква извратена откачалка? Че в моя живот все изникват някакви психопати? Или поне аз за такива ги мислех... Но тя ми беше приятелка, най-добрата, не можех да крия от нея. Погледнах я тъжно и й разказах всичко подробно. И сякаш някакъв тежък товар падна от гърдите ми.

И... отново Кейт беше ударена с мокър парцал. Това момиче винаги успява да ми изтърси нещо от нищото. Ей така, съвсем ненадейно. За това я обичах.
НО, определено не обичах тоя гаден, мръсен, смотаняк, долен...
- Къде е тоя, Лили? Е сега му е*ах май**та! Така ли? Две минути и айдее не на пейката, а в общежитията?!?! Както и да е, не ми казвай къде да го намеря - и сама ще успея. Ако трябва ще викам името му в двора на училището докато някой не ми го доведе! - или не ме заведат в лудница... Както и да е, станах решително и профучах към вратата.

Хванах я за китката и я дръпнах отново към леглото.
-Стига Кейт.. Не само той е виновен. И аз съм си. Както и да е. Няма значение. Хей. Трябва да ме запознаеш с този.. Джеръми? Определено трябва. Кога ще се виждате пак? - и й намигнах заговоринически.

Все още ми се искаше да го убия, но... щом Лили ме спря, значи наистина не иска да го правя... Пуу, тъкмо щеше да стане интересно
- Ъъъм, ами утре. - измънках и я погледнах тъжно. Беше ми супер кофти за нея - все изваждаше лош късмет... Надявах се да не забележи тъгата ми...

-Хей, хей какво ти е? Ако се притесняваш за мен, по-спокойно. Докато бях в стаята обмислях идеята да стана монахиня. Така няма да имам проблеми с тъпаци като.. ами сещаш се. А и в момента трябва да празнуваме - момиче, имаш си ухажор! - станах и изтичах до малката уредба на бюрото. Пуснах музиката и почти я надух. Обърнах се и затанцувах с усмивка на лице. Толкова бях щастлива за Кейт, че това ми стигаше да забравя и господин Дарк и Крис и всеки, дръзнал да смрачи деня ми.