Моите нещица, не се препоръчва за хора със слаби сърца!

Имам един разказ... роман... повест... наричайте го както искате. Ето го:

Първа глава

Седях край огъня до Серения. Аз бях елф. А Серения и останалите - дриади. Чувствах се странно около тях. Точно тази вечер имаше двама души, истински хора, които трябваше да наблюдавам. Вече знаех, че имената им са Джеймс и Алекзандър. Джеймс беше с кафяви очи и дълга руса коса, беше жалостив и добър човек, но имаше непреодолимо желание за приключения. Алекзандър пък беше жесток, а и според мен убиец, защото само си намираше удобни извинения да убива животни, дори когато не му трябваха за храна. Мразех го. Но тази вечер беше мой ред да пазя. Гуенхвивар, която наричахме Гуен, Серения, Роуз, Елизабет и Лилиет вече се бяха изредили, а и три от тях бяха пристигнали след дълъг път вчера, така че имаха нужда от почивка. Имената на трите новодошли не знаех. Но и те, както почти всички без Гуен и Сирения, се взираха в зениците ми и ме гледаха кръвнишки. Да. Дриадите мразеха елфите. Именно затова утре щях да замина за родния си край - северна Финландия, неопределена част от безкрайните й гори. Но тази вечер трябваше да изпълня задълженията си.
- Утре ще ги убием. - оповести Серения най-безцеремонно, докато ги наблюдавах.
Но можех да го позволя. Елфите бяха жестоки с хората, вярно беше, но само когато ставаше дума за Лов. А Ловците бяха на почит и уважение. Моята фамилия, кланат Салоуин, спазваше тази традиция и затова, образно казано, аз бях Ловец. Бях хванала двама човека, защото колкото и да са страхливи тези същества, бяха много бързи в страха си. В това беше тръпката на преследването. Затова баща ми се гордееше с мен. Ние не убивахме уловените хора. Давахме ги на магьосника на племето, после ги пускахме, без да го нараним. Гордостта беше в това да ги заловиш. Но най-забавната част беше набелязването на жертва. Аз си бях набелязала този, който исках да уловя - Джеймс. Или поне това си внушавах. Всъщност, Джеймс ми даваше много поводи за размисъл с несъзнателните неща, които казваше пред Алекзандър за съществата, които можело да живеят в тези гори. Смяташе, че те биха били добри. А ето, че дриадите опровергаваха това убеждение. Не исках никой да опровергава убежденията му! Опа. Бях се поувлякла. Но Серения искаше да ги убие, защото смяташе хората за варварска нация. Аз ги смятах за примитивни, но виждах и добро в тях. А убийството им ни правеше не по-малко варвари от тях самите. Те убиваха животни, за да се хранят. А ние нямаше да направим нищо с тях, щяхме да ги хвърлим на койотите. Виждаше ми се непростимо. Щях да им помогна. Поне на Джеймс. Определено виждах нещо добро в това човешко същество. Сърцето ми трепваше, когато си помислех, че бих могла да го убия. Изчаках Серения да се махне и се тръснах шумно в тревата, така че да ме чуят.
От лагера на двамата човеци настъпи тишина. Джеймс я наруши пръв:
- Какво беше това? - попита предпазливо.
- Вероятно животно. Ще проверя. - чух зареждане на пушка и Джеймс бързо възрази:
- Чакай, аз ще погледна. - той разгърна клоните на храста и откритите му кафяви очи срещнаха моите. Цялата треперех. Той седна край мен, провиквайки се към Алекзандър, че няма нищо, но му се ходело до тоалетната и ще се забави. Сложих треперещия си пръст върху пребледнелите си от ужас устни в знак на безмълвна молба да си мълчи.
- Спокойно. - каза той, оглеждайки зениците ми в есенно оранжево, смарагдово зелено и сапфирено синьо едновременно, преливащи се един в друг. - Ти си елф, нали? Успокой се. Няма да те издам на никого. - прошепна той...

Брой мнения : 13 Join date : 06.02.2010 Age : 29

Страхотно е..

Брой мнения : 9 Join date : 05.01.2011

да наистина е направо невероятно...браво Smile

» Малко от моите...неща ;dd