Ами аз ще се престраша да пусна нещичко, тъй като съм "свежо месо" и за мен това е най-добрия начин да се представя.
С това кратко нещо-си всъщност спечелих първата книга от Домът на Мрака. Не е нещо особено и подлежи на продължение, но пък е писано импулсивно и това го прави истинско в Онзи смисъл. Снимката също е мое производство. Инджой! (евентуално).
"Обичам те". Това бяха думите му. И кой знае защо, те не значеха нищо за мен. Нищичко! Това си мислех докато вървях по тъмната уличка и очаквах този, който вървеше след мен да престане с баналностите и да се покаже. Обичах предиграта, но не чак толкова. Вече бе минал половин час и първите минути на съсредоточаване в преследвача ми бяха минали. Ходеше бавно и уверено, беше сравнително умел - не се приближаваше прекалено. Цялата картина която бях изградила в съзнанието си говореше едно - обещаващ. Обещаващ, но начинаещ. Сега спокойно можех да мисля за собствените си проблеми, докато го водех към затънтените улички на София. Към местата, които бяха моето царство. Бихте казали, че съм самонадеяна. Не, просто съм по-добра от повечето хора и го знам. Аз съм реалист, поне спрямо себе си.
"Хайде, хайде, по-живо!". Първа пряка в ляво, втора в дясно, завиваме леко наляво, по второто разклонение... Стигнахме до моето любимо място. Неведнъж бях идвала тук, за да размишлявам. Дали за живота като цяло, дали за факта, че очевидно ме бе ощетил по някои параграфи, дали за любовта и за този, които се страхуваше да ми я даде... Къщата някога бе принадлежала на японското посолство в България и бе била използвана за убежище. Скрито и прекрасно. Сега жълтата боя бе олющена, орнаментите бяха изпочупени, но очарованието оставаше. Гипса, плетениците и старовремската изтънченост на тази утопия, недокосната от съвременната цивилизация, те връщаха във времената на елегантните приеми, задимените зали, чашите уиски, коняк и шампанско и най-вече - музиката. Не съвременните безсмислени звуци, които предполагаха много, още по-безсмислени движения на ханша и никакво чувство за ритъм, а класиката. Общо взето - напомняше ми за Фред Астер и ме караше да мечтая за дълги рокли, елегантни фракове и джентълменски обноски. Нещо, с което преследвачът ми, очевидно, не бе запознат. Като например неписаното правило да не караш една дама да чака.
Търпението ми се изчерпа."Показах ти моето, сега ми покажи твоето". Ниските токове на каубойските ми ботуши спряха да тропат по изкъртените павета, което изглежда му подейства изненадващо, защото той намали дистанцията преди да се осъзнае и да спре внезапно. Завъртях се бавно на пети и застанах удобно, оставяйки ръцете си отстрани на тялото и погледа си да се плъзне по него. Беше добре сложен, около двадесет и пет годишен. Останалото не би трябвало да има значение от стратегическа гледна точка, но женската ми природа неволно отбеляза, че бе доста привлекателен - със сребристо руса коса, пусната на кичури до челюстта му и тъмни очи, които отговаряха по цвят на нощното небе. Беше облечен удобно и практично - тъмни дънки, черен пуловер с поло яка и отгоре палто до коленете. Огледах го. По дяволите, бяхме се облякли в тон - мразя това. Приближих се с две стъпки към него, умишлено заставайки под една лампа, за да може да ме вижда по-добре. Осъзнавах, че това не ми даваше особено предимство, но исках да съм възможно най-заплашителна и твърда. Холивудски филми си казват думата. По-добре беше косата ми да бе вързана - така нямаше да ми пречи - не вярвайте на това, което виждате по филмите, косата до кръста е изключително сексапилна на срещи, но по време на по-напечени ситуации пречи. Въпреки всичко се радвах, че на светлината изпъкваше червеният й цвят, както и бледият цвят на кожата ми, а и, като сме започнали, тъмно златистият цвят на очите ми. Много се гордея с тях на силна светлина - често са ми казвали, че приличам на вълчица така, а и очевидно предизвиквах същата асоциация у хората, пред които бях използвала този трик, т.е. всеки, на когото исках да внуша малко страх.
- Очаквах, че ще застанеш плътно до стената преди да се обърнеш. - каза той без изобщо да се притесни. Ето това не беше честно! А се бях постарала толкова.
- Съжалявам, че те разочаровах. Какво искаш и кой си?
- Искам да ти покажа нещо и името ми е Даниел.
- Хубаво име, придружено от много хубави думи. Колко жалко, че не вярвам на много хубавите неща. - казах аз и закрачих към него бързо и с ясната цел първо да стрелям, после да задавам въпросите. Каква бе моята изненада когато той дори не промени позата си и зачака. Обикновено хората или побягват или застават по-стабилно, за да могат да посрещнат атаката. Ето това ме спря по-успешно от каквито и да е молби, увещания или заплахи. Намалих крачка и застанах пред него.
- Слушам.
- Ела с мен.- каза той и ми подаде ръка. Е, момичета не правете това, което аз направих. Поех ръката му и светът се завъртя. Не знаех какво стана, но знаех, че вече няма да съм толкова доверчива относно ръцете на мъжете. Бяхме се озовали в една каменна зала, осветена от факли. Имаше колони, беше влажно и тъмно и не се виждаше почти нищо. Всичко това напомняше на подземията в замъците.
- Къде сме? - попитах, все още леко замаяна, но възвърнала гордостта и чувството си за самосъхванение дотолкова, че да не го оставя да си мисли, че съм слаба.
- Някъде, където ще узнаеш истината. Намираме се под къщата, която толкова обичаш да съзерцаваш всяка вечер, когато се чустваш разстроена или притеснена.
Отговорът ми на това беше едно ядно процедено:
- Какво знаеш и откъде го знаеш?
Усмивка.
- Знам повече отколкото си мислиш. Но стига толкова протакане.
В този момент в залата нахлу течение и пристигна Той. Тук е момента да поясня, че той ми бе показал къщата, но никога не си бях помисляла, че знае начин да влезе вътре.
Обикновено винаги имам какво да кажа по всеки въпрос, но този път буквално бях без думи. Сърцето ми скочи в гърлото, а езикът ми залепна за небцето. Можех само да наблюдавам как се приближава към мен - като хищник, който знае, че плячката няма къде да избяга. От вълчица се бях превърнала в кошута. Това е мисълта, която ме накара да се окопитя и да си придам нехаещ вид.
- Кийън, ( странно име, нали) какво правиш тук?
- Аз съм част от демонстрацията. Знаеш ли защо си тук?
- Не. Трябва ли?
- Ще разбереш. Чувала ли си за некромантията?
- Кой не е? Какво за нея?
- Нека го кажа така - вроденият ти интерес към магията не е случаен.
Не съм умствено изостанала, мога да навържа две и две.
- Искаш да кажеш, че аз....?! Не! Не може...
Втори път в растояние на две минути аз оставам без думи. Това не се отразява добре на егото ми.
- О, да. Просто го почувствай. Нямаме време. Оставих те, без да ти казвам нищо, с надеждата, че сама ще го откриеш, но очевидно ти трябва насока и побутване от някой, който може да катализира силата ти. В момента сме под заплаха от нападение, така, че трябва да научиш коя си в рамките на минути. Затова просто се опитай да се отпуснеш и ме почувствай.
- Това прозвуча грешно, но в момента съм прекалено изумена, за да пусна по-пикантна шега.
За жалост той винаги беше в настроение за пикантни шеги и перверзни намеци, което си личеше по усмивката му. За щастие ( или пък не съвсем), точно в този момент се чу звук от удар на нещо много тежко в камък. Даниел погледна Кийън притеснено и оформи с устни думите:"Идват, господарю". Последният отметна кичурите черна коса от очите си и впери настоятелно кадифено кафявите си очи в мен.
- Почувствай ме! - почти изкрещя той и протегна длан напред. Усетих студена тръпка, която пробяга по цялото ми тяло и изправи всяко едно косъмче на тила ми. Не знам какво ме накара да разтворя ръце и всяка частица разум изчезна от мен. Гледах се отстрани - косата ми развя от внезапен порив на вятър, очите ми изсветляха до златно и засветиха ярко. Във всяка една от дланите ми започна да се образува кълбо от черна енергия, която започна да се извива и нараства. Ако имаше такова понятие като "течна мъгла", то то би описало консистенцията на въпросното нещо. Инстинктивно знаех какво е. "Същността на Смъртта". Така го наричаха. Всичко около мен избледня и останаха само фигурите на Даниел и Кийън, които сякаш притегляха тази студена сила, която ме бе превзела. Тогава разбрах какви са. Вампири. Немъртви. В мен се появи желанието да ги накарам да коленичат пред мен. Вдигнах ръце към тях и ги положих отстрани на лицата им. И двамата се опитваха да се борят. Даниел скоро падна тежко на колене, но Кийън се бореше. ВИждах как лицето му се изкривява от напрежението и болката, но чудовището на силата ми продължаваше да ръмжи и да иска още. Тогава всичко отмина толкова внезапно, колкото бе дошло.
Всичко утихна, разсъдъка ми се завърна и аз го погледнах. Той просто се усмихна, прекрачи Даниел, който все още дишаше тежко на земята и застана зад мен. Прегърна ме с една ръка през кръста, а другата положи под моята длан. Облегна брадичка на главата ми, притисна ме към себе си и повдигна ръцете ни пред мен. Усетих нишка от силата, която преди малко бе бушувала в мен и чух гласа му в ухото си:
- Приеми каква си. Приеми се такава, защото те обичам такава. Повярвай ми, моля те. Зная, че не вярваш лесно на такива думи, че си била предавана прекалено често и това са думи, които досега не съм казвал, но ми повярвай. Виж.
Тогава погледнах към дланта си. От цялата каша от чувства в мен, в ръката ми се бе образувало цвете от центъра на което струеше въпросната енергия, която едновременно представляваше мрак, но носеше светлина.
- Приеми мрака и приеми нас.
Ам, Даниел ( с ударение на първата сричка) е ЛЮБИМОТО ми име, наред с Маркус, Магнус, Драгон...Абе, най-общо - най-съвременното ми любимо име е то. Кийън...Ами името на момчето си е странно, а за Кийън се сетих - Нора Робъртс има една трилогия, "Кръгът". Там един типаж ( по случайност вампир), наречен Кийън Маккена страшно много прилича на него по описание. 
продължавай все така 
