Sky и събрани думички

момичето от мрамор


Тя скита обикновено сама,
рядко са двама.
Очите й- бяла дълбока вода.
Сълзи в тях никога няма.


В косите й вятъра вплел е
дъх на бор и коприва.
Бури навън ли вилнеят
в лед кръвта се прелива.


Веднъж ли Залеза влюбен
букет от звезди й е давал.
А Изгрев, в очите потънал-
сърцето си в пясък заравял.


Нощта пък с булото черно
не веднъж я покрива.
Луната с лъчи- ефимерно
във водни мъгли я обвива.


Тя е бяла- момиче от мрамор.
Облечена в сиво сребро.
Тя мълчи и отдавна непее.
Не тича. Не питай защо.


Вечер заспива при сенките,
а до нея си ляга Зората.
С боси крака ходи при дренките
да извади птица, изпята.


Тя нетъжи, непали пожари.
Студена минава през клади.
Сърцето мрамор е, вече не пари.
От кладенец само лед ще извади.


Познаваш ли тази щастливка?
Аз знам- знаеш я ти.
Спи ли под твоита завивка?
Нечуваща своите мечти.

Познавам я, разбира се.
Красива е.

(Маркизо ,
ето къде сте се скрили от своята Кралица )

хихи, ама човек да не може да забегне без да го откриете, ваша чест

"Разсъмване"

Нощта- красива черна пеперуда,
обсипана с хиляди звезди,
танцува с Илюзията и с една Заблуда
по пътищата и човешките съдби.

Препуска с черните отвързани коне
по вените, и пие морна от кръвта ни.
И търся я с треперещи ръце,
глава навеждам- слага примка на врата ми.

Не искам изгрева да идва,
след два е моят лунен час!
Красива е, и ти красив си-НЕ ЗАСПИВАЙ!
Дотанцувай с мен, моя нощен валс...

На разсъмване Мъглата среброкоса
ще сплете на плитка дивите коси.
И ти ще видиш- корона аз ненося.
И илюзията, тъй красива се стопи.

Утрото ще гали голата, по плът, земя.
А аз кладата наново ще подпаля-
да догори на нея остатъка душа.
На разсъмване- Реалността изгрява.

благодаря, радвам се че ти харесват измишльотините ми
тъкмо си мислех да копна няколко и насам
имам и картинки ама ме мързи да ги местя сега...

импресия

Тихо. А тишината стене, глухо, там на прага.
Нощ. В която раждат се звезди. И пеят кладенци.
Блести. Една сребърна стрела, в лявото ми рамо.
Е, красиво е. И малко ще боли. Какво като...
Утрото пристъпва. Заплашително. И звуците се раждат.
Пак от нищото, разлива се, и изгрева оранжев.
И прогаря ризата ми, по която с кръв рисувах-
птици, а в моите зеници беше тъй зелено...
Слънцето прогаря дупка в мъглата. Бронята,
разпада се в синкав мрак. Копнежи-
чисти. Биват хванати в пищящи нокти,
на сив орел. Денят е близко. Идва. Тръпне.Шепне.
Тихо. А тишината идва с каретата на залеза.
Отново бялата мъгла покрива раните,
които зеят грозно. Некрасиво. И боли...
Понякога си мисля, че е нереално. Измислица.Уви.

а представи си...




Представи си:
много
късна
есен.
Дъждът свири в клоните валс.
Класика. Не ще да е друго.
Само пиеса- и ръкопляскат в аванс.

Ти играеш Вятъра, аз бяла Луна-
една между хиляди други.
Ти си магия, а аз просто така-
пуснах всичките си.... пеперуди.

Мъглата- завеса, се дръпва в страни,
и разните сиви пропиват ни с поглед.
Аз сe покланям, ти гледаш в страни.
А сценарият свършва накрая с полет.

Облаци сини правят колажи
от твоите цветни лета с вълни.
Те са декора, в който поставят
за снимка, в антракта, чаровни звезди.

Те ли ти бляскат, ти ли подсвирна?
Защо за минутка до мен не поспреш?
Те са звезди на небето безкрайно,
но аз съм луна за единствен манеж.

По тялото тичат чифт еднорози,
по-черни от твоите тъмни очи.
Ти- северен вятър! Кой би предположил?
Пиесата свърши. Аз тръгвам. Помни.


*****

Капризни думи /дует/

С луната тази нощ танцувам неуморна,
на изгрева ще дам последната си риза,
и писна ми да съм жена- на всекиго покорна,
ще те оставя, от утре съм жената на Каприза.

Капризните му устни до залез ще целувам
със вкус на мед планински и много дъхав цвят.
Без стягащата риза до късно ще танцувам
във чашката на лотос, под бурен звездопад.

Капки страст, съблазън и стържещ звук-
самата Суета, ще ми кумува- идва с блясък,
звън на капките от минало. Не се купува,
отлетялото с моите криле с трескав плясък.

Безценна е душата, която днес прибирам-
тя, пеперуда плаха с измачкани криле
не ми е еднодневка, сияе, не умира.
Запуснат дом зад мен е на мъж без свян сърце.

Булото ми розовее, от кървавото минало,
защото триех дълго стъпките до твоя трон.
Не ще се върнеш, богатство ненадминато-
букета и от думите, ще разпилея с поклон.

И слънчева светулка навлязла в мрак безлунен
ще търся свойто ново, космично естество.
Ще гасна, ще се раждам в очи на вълк безшумен,
промъкващ се по залез до твоето легло.

-----------------------
Гео и Скай-
през куплет

Ама тя е жива, не се съмнявай И може да разказва страховити и нежни приказки хихи. Аз обичам да я слушам /звучи малко фанаатично, чак аз настърхнах- лол/

Забележка "Аз са покланям...". Ти са какво? Пише се, а и се казва "се" Хубаво е, но ми е някак си тежко... Може би с музиката и пеенето ще си дойде на мястото.

ми редактора не ги хваща тези, като си няма човек за такъв
А музиката е задължителна.



и една трилогия

-1-
До дъно! Уви.



Галеща сянка, с властни ръце,
жена, неверно красива, луна,
и Снегът... Непокорните нам ветрове.
Всичко това е игра на съдба.

А тя... е игра на руска рулетка
очакване, и зловещ меден смях.
Съдбата е демон- жена с воалетка,
избродирана с нишка в червено и грях.

Сега те очаква, зад ъгъла вплетен
в бодлива ограда и дълги коси.
Не спирай- върви си. Още си летен.
И теб ще погуби като тях, тогава, преди.

А луната е тъмна, от черно сребро.
Така се получи. Дори зимата тук занемя.
Тъгата... Ти знаеш! Със свойто длето,
извая фреска, красива, изящна змия.

Все още те виждам на моите руни-
в моите води идваш нощем. Студено, нали?
И аз до теб невидИма минавам,
но и това ти го знаеш. До дъно! Уви.

-2-
на масата в ляво

Хладен повей, и много черти,
по гладка, копринена кожа.
На жълта змия... Отминали дни.
Монета скрита в ефеса на ножа.

А този нож е кавказки кинжал,
инструктиран със старо сребро.
Когато забиваш- прави го без жал;
в старите рани. Знаеш защо.

Пуст призрачен град, врати опустели,
и бутилки от ром. Ухае пръстта...
На тъга. Изкъртени стари табели,
ненужни, изписани с пръсти,и с душа.

А стария вятър отново се връща,
следите в камъка да заличи.
Всъщност жена- черния шал я обгръща,
разплитайки нейните диви коси.

Камината с черна прегоряла жарава,
в която листата есенни, някой гори.
Една чаша, на масата в ляво,
пълна с минало, което още горчи.


-3-
за птиците, змиите и дъжда


Видях, вървеше в дъжда.
Но не валеше наоколо, само в мен.
И спрях, докосвах студа,
недосегаем, като разкъсан фрагмент.

Понесен от вятъра лист. Не, листа,
от минало, бъдеще- откъснати дни.
А погледа.. Невярна мрачна стрела,
до мен прелетя. Нарочно пропусна, нали?

Змията засъска от студения дъжд,
на моето рамо тя отдавна лежи
татуирана с макови капки, веднъж
в миг на лудост и безумни мечти.

И както ковача охлажда подкова
в студено ведро с речна вода,
наженено в червено горещо олово
застива излято на птица с железни крила.

Оловните птици не пеят след дъжд
и никога не успяват да литнат свободни,
но тази оставям за скитника.. Ти я задръж.
Съвестта е присъща за птици бездомни.