Още няма заглавие

Първа глава
Кошмар
Часовникът извънтя с ужасния си тон и ме събуди.Тази вечер сънувах странен сън.Сън от който се страхувах.Тичах с всички сили.Дробовете ми не можеха да поемат повече въздух, сякаш бях в океан.Изморих се, но продължавах да бягам, колкото можех повече.Хората, който обичах бяха в опастност.Краката ми отказваха да се движат, но аз не спрях.Просто не можех.Само заради умората щях да загубя всичко – семейството и момчето, което обичах.Бях готова да ме убият, но само не и тях.Крещях с пълен глас : Спрете!Спрете!Когато ги видях, забравих всичко – жаждата, глада, умората, болката, страха.Само едно нещо остана вътре в мен – любовта, любовта към най-ценните същества в живота ми.
Аз знаех, че това бе просто сън. Сън, който все повече превръщаше всяко добронамерено чувство в паника и безсилие. Капсулирайки болката, аз никога нямаше да се замисля какво да избере- живота на любимите си хора или своя собствен. Безусловната ми обич към тях бе по- силна и от тази на дете, обожаващо сладолед, а впримчена в несигурността на малкото човешко време, което им оставаше, знаех че никога няма да позволя да им се случи нещо лошо. Никога... Когато станах от леглото, по лицето ми вече се долавяха първите следи от парещата болка, запечатали завинаги спомена от онзи сън. Въпреки всичко, предпочетох да ги изтрия, за да продължа най- сетне трескавата подготовка по новия забързан ден. Взех бързо дрехи, който се съчетаваха красиво и отидох да приготвя закуската. Преди това реших да мине през стаите на Ашли и татко ми. И докато наблюдавах сестра си, усмивката й, ангелското лице, и красивите шоколадови коси, проникнати от лъчите на слънцето, аз наистина осъзнах колко зашеметяващо красива беше във всъщност . Разбира се побързах да затворя и прозореца тъй като вятъра навън се усилваше, все по- категоричен в устрема си. Стаята на Том пък се огласяше от характерното му приглушено хъркане, запечатало мелодичните нотки в гласа му. Когато го погледнах, нещо в изражението му не ми хареса, и той изглеждаше потиснато и тъжно. Сенките под очите му подсказваха, че пак се пребрал сутринта.Въздъхна.Стана ми жално от нахлулите спомени и едвам преглътнах буцата в гърлото си. Преди да изляза от стаята, го погледнах за последен път. Ех, май беше по- добре да не го будя за закуска. В този момент той наистина имаше нужда от сън и спокойствие.
Вложи всичките си старания в закуската, само за да не мисли за онзи кошмар.Но много добре знаех, че ще се сетя отново за него и тогава ще ме пронизе онази силна болка.Парещите сълзи, напомнящи ми за кошмара щяха да рукнат.Вече готова със закуската отидох да извика малката си сестричка. Побързах да премахна всички лоши чуства и сложих вълшива усмивка на устата си.Опитах се гласът ми да бъде нежен и весел.
- Хайде миличка, ставай! – прошепнах аз на Ашли.Леко и нежно я побутнах.
Разбрала, че ще дойде тръгнах към първия етаж.Чух, че Ашли слиза по стълбите и реших да не правим проточен разговор.
- Ашли - започнах. – Аз тръгвам.Не буди татко.Много е уморен.. - всичко това изреках на един дъх.
Взех грубо чантата си и побързах да изляза преди сестра да обели дори дума.Докато вървях измисляг план как да отида до заключения етаж на училището.
Веднага след края на учебните часове, отидох до третия етаж и се промъкнах между тесните решетки.Чух странни гласове.Един от тях го разпознах.Топлият глас на Дейвид Тарсън.При това име сърцето ми се разтуптя силно, сякаш искаше да изскочи от тялото ми.Беше тъмно.Само от една пукнатина проникваше лъч светлина.
- ..Обявете екскурзия до Флорида.Там ще са в безопастност. – нечий строг и безчуствен глас се доисказа.
Изведнъж се чу счупване на прозорец.Потръпнах.Паниката зае мястото на хубавите чувства в мен.Показах глава от ъгъла на коридора.Къдриците ми увиснаха надолу.Можех да видя само очите, които бяха тъмно сини, лешникови, и зелени, и светеха като слънцето.По едно време започнаха да се движат толкова бързо, че не можех да ги проследq.Знаех, че нещо става там.Лампата, която изведнъж светна, ме стресна.Тогава разбрах всичко - водеше се битка.И то не какава да е, а с вампири.Бързите движения, които извършваха, силата, която имаха.. и очите, очите които подсказваха колко са жадни.Погледът ми се спря върху един от злите вампири , който проближваше безшумно към гърба на Дейвид.Сърцето ми щеже да спре.Почуствах болка, която ме прониза силно.Сълзите се стекоха като водопад, по лицето ми.Всяка една капка солена сълза праеше, напомняща за съня.
- Дейв, пази се! - извиках силно.Затичах се бързо, за да спра врага.Чуставта ми бяха по-силни от страха.Видях как Дейв се обърна, спря за миг, а после продължи битката.Забавих крачка.Задъхана, с туптящо сърце осъзнах, че се намирам на място опасно за мен, че всеки момент можех да умра.Изведнъж това стана много маловажно, защото друг бе в опастност.Ами ако стане нещо с него?Ако всичко просто се срути, след всичкия стремеж да го построя без грешка? - питах се аз.За миг, се още не могла да си поема достатъчно въздух, видях бяли трупове на земята - битката бе свършила.Погледнах към Дейвид.Той ме гледаше, сякаш бе готов веднага да се озове до мен, забелязваше се тревогата в очите му.До него бяха застанали един възрастен мъж и едно момиче, на годините на Дейв.Мъжът беше с тъмно руса коса, а очите му ме привличаха към него.Бях.. обладана.Момичето с черна, дълга и права, изящна коса.От нея се излъчваше силна енергия.И двамата бяха толкова красиви..Перфектните им тела, застанали в неизвеста за мен поза, показваха готовност за нова битка.Малко по-късно останаха само две фигури.
- Ва-ва-неса? - стреснатия глас, който пропука тишината, идваше зад мен. - Добре ли си?
Обърна ме към себе си и ме притисна силно.По тялото ми пропълзя лека тръпка от студеното му тяло.Знаех, че този толкова хубав миг няма да продължи дълго.Дейв ме пусна така бързо, както ме прегърна.
- Да..Добре съм!Ти?
- И аз .. Хайде ела.
- Само ако ми разкажеш всичко.
- Но..
- Моля те, трябва да знам! - Прекъснах изречението му.Извъртях глава към другите, но тях ги нямаше.Нито тях, нито труповете.Щях да попитам къде изчезнаха, но се възпрях, защото ще се отклоня от темата.Погледнах към Дейвид и с изненада видях на рамото му белег.Както пълна луна, имаше и слънце, в зелен цвят, като тревата и светеха толкова силно..
- Какъв е този белег? - аз докосна подобието на татуировка.За разлика от самия Дейв, то беше топло и изпъкваше.
- Започвам да разказвам.- тихо промълви той. - Една вечер с родителите ми се скарахме и излезнах на чист въздух.Реших да се разходя из градниката.Полвин час не се случваше нищо докато.. - спря, въздъхна.Виждаше се болката и гневът в очите му. - Появи се силен вятър, тъмните облаци разкриха цялата луна.Стана студено, мразовито, сякаш бе зима.Не бях изплашен.Отянкъде се появи.. - поколеба се - ..нещо.От погледът му разбирах, че ме вика да отида при него.Аз тръгнах натам, бях обладан.Всичко се случи много бързо.Така и не разбрах защо точно мен.Даниел каза, че за всичко си имало време.Другите, така наречени "жадни" вампири искат да покорят хората, да ги използват като роби и храна.Затова ги наричаме "жадни". - пое си въздух и продължи. - На този етаж се учим как да се овладяваме, да се бием срещу врагове, учим и тактики.
- А белега?
- Всеки вампир има такъв, но в различни цветове.Никой не се повтаря.Те са най-различни.
- Значи съм била права.Съществуват. - бях много изненадана.Реших да задам следващия си въпрос. - Само вие тримата ли сте?
Мина повече от минута, докато изчаквах отговор.
- Дейв?
- Кървиш.. - той погледна с онзи жаден за кръв поглед. - Спокойно , спокойно.. - потраряше на себе си.- Само малко..кръв.- В този момент видях отворента му уста, острите като нож зъби.Пред нас се появи мъжът - Даниел.Изведнъж забелязах, че съм сама.От някъде се дочу гласа на Даниел:
- Неса* , тръгвай.Тук е опасно. - гласът му беше нежен, но се долавяше студена нотка. - Тичай!
--------------------------------------------------------------------------------------
* Галеното име на Ванеса - Неса
--------------------------------------------------------------------------------------
Побягнах.Никога не бях виждала приятелия ми така.Никога не бях изпитвала страх от него.А сега..Сега беше различно.Бягах, се едно че някой ме гонеше.Излезох от училището.Трябваше да изглеждам спокойна.
- Неса, здравей!Какво има? Пребледняла си.
- Срещанх се с .. Дейвид.
- Ооо, ясно.Но не трябва ли да си червена, не бяла?
- Невероятна си!
- Както и да е..Дойдох да те попитам дали ще идваш на купона в нас, послучай рождения ми ден?Ще е в събота от 20 часа.
- Разбира се!Трябва да се прибирам за да приготвя обяда..
Зита сключи вежди.
- Добре тогава.Чао!
- Чао, Зита!
Затичах се към мястото, където се осамотяваг.Преминах каменистата улица и завих към стръмна пътечка, която водеше до едно изоставено и красиво местенце.Реката течеше бързо, а когато водите й се блъскаха в камъните се чуваше приятен шум, както вълните се сбълскват в скалите.Короната на един висок и дебел дъб, хвърляше сянката си върху зелената трева.Малкото ми котенце - Миа седеше и ме чакаше.Спрях и седнах до нея.Котката скочи в скута ми, и започна да ме утешава с мяукане.
- Спокойно, миличка!Добре съм. - заповтарях, като се опитвах да не се откриват тъжните нотки в гласа ми. - О, извинявай!Просто забравих за храната ти.
Извадих сребриста купичка, а от едната и страна с блестящи камъчета беше изписано "Миа".Също и котешката храна "Уискас".Отворих я и сложих малко в чистата купа.По време на хапването си, Миа мъркаше доволно.Малко по-късно отиде до реката да си пийне вода.През това време аз се опитах да се средотча върху уроците и домашните си.Така й неможах да го направя.Мислех само за съня и случката на третия заключен етаж.Докато галех малкото си котенце, аз усещах как бавно, бавно очите ми се затваряха.Гледката се променяше.Свежата трева се превърщаше в суха.Вместо слънцето, пускащо лъчите си навсякъде, се появяваха тъмни облаци.Дърветата със своите листенца, изчезваха.Лекият, приятен вятър се усилваше, ставаше студен и неприятен.Битката между вампирите се повтряше и повтаряше..
- Не!Не!Не! - Подскочих.Всичко си беше както преди.Този пореден кошмар, ме уплаши.Усетих, че се издигам от земята.Някакви студени, но така приятни ръце ме държаха отпуснато, се едно съм преце.От тази мисъл аз се почуствах лекичка.

Избрана

- Дейвид? - Тонът ми бе по - студен.
- Приготви се! - каза бързо той и не се долавяше никаква ледена нотка.
Заля ни хладност, но бързо отмина.Неусетно се озовахме край бряг.Но този беше някак си необикновен.Вълните не бяха просто вълни.Имаха гъста пяна.Водата беше в наситено синьо.Мястото беше различно, вълшебно.Докато седях права, почувствах как Дейвид бавно се приближаваше.Устните му докоснаха моите.Бяха нежни и топли (въпреки студеното му тяло).Аз побързах да отговоря на тази невероятна целувка.Устните ни се сляха, а телата ни бяха създадени едно за друго.Прегрътката му ме успокои, бях защитена.Ръцети ми бяха върху рамене те му, отпуснати, спокойни.Двамата стояхме дълго време така - целувайки се.Изведнъж задуха силен вятър.
- О, не! - прошепна Дейвид.
- Какво има? - попитах тревожно.
- Лунните вещици..Искат да станеш една от тях.Дяволите да ги вземат!
- Лунни вещици?За какво го...
Пред нас застанаха три красиви момичета.Прекрасните им дъгли рокли се простираха по пясъка.Косата на първото момиче бе черна, блестеше.На втората - руса, развявана леко от вятъра по перфектното й тяло.Последната имаше къдрава, лешникова коса, до кръста.На ръцете им, всяка имаше гривна, но не най-обикновена.По средата на тази гривна имаше пълна луна, която блестеше от почти закритото слънце.Бях пропуснала част от разговора загледана в фигурите им.
- Дейв, знаеш, че трябва да дойде с нас.Писано й е да бъде вещица.Там ще се чувства добре!Ще я виждаш , когато си поискаш. - меденият глас на последното момиче се чу. - Или с добро или с лошо.Избирай! - тонът й стана по-твърд.
Дейвид нежно ме целуна по челото.
- Тръгни с тях, Неса.Скоро ще дойда.
- Не и без теб!А Том, Ашли? Какво ще стане с тях?
- Ще се грижа за тях, ще идваме да те виждаме.Но ти отиди! Моля те!Заради мен, заради семейството ти.
Силно се допрях в Дейвид.
- Само заради вас, и защото ти вярвам! - прошепнах.
Отделих се от него и отидох при вещиците.
- Флора.
- Стейси.
- Манди.
Те просто казаха имената си.Имах чувството, че са много надути.
- Лат куерто денисио! - извика Манди.

Четирите се озовахме на едно невероятно място.На поляната покрита с красива зелена и свежа трева, имаше цветя.Храстите с най-различни форми, имаха малки листа.Върху клоните на дърветата бяха накацали птички, които пееха прекрасните си песни.Под някой от тях седяха ученици, които пишеха. По средата, пред една огромна сграда, от фонтан направен от чисто сребро, с украски от злато, излизаше вода.Всички ученици приковаха погледа си към мен.
- Това е твоят както нов дом, така и ново училище. - Стейси се усмихна, някак си грубо. - "Личният" ти учител ще е професор Лусия. - придоби завистливо изражение, но след това отново се появи грубата усмивка. - Ще дойде точно след 1, 2, 3..
- Добре дошла в "Уич Хай", Неса! - приветливият глас на Лусия се дочу.
Беше облечена в една прекрасна розова рокля, която очертваеше идеалното й тяло и неговите извивки.Косатата й, като течно злато, се спускаше по раменете й.Усмивката й бе приветлива.
- Благодаря!
- Ела с мен.Ще ти покажа къде ще живееш, както и програмата.
Двете тръгнахме по една пътечка, а встрани от нея имаше наредени камъни.
- Скоро ще свикнеш.Тук много ще ти хареса!
- Дано.Още от сега семейството ми липсва, както и Дейв.
Лусия спря, а аз я последвах.
- Миличка, те ще идват да те виждат.Всяка втора седмица в месеца.Обещавам ти! - гласът й бе като на загрижена майка.Този глас ми липсваше. - Сякаш Мерлин ме накара да направя така, че да станеш една от нас.- гласът й отново върна първоначалната си позиция - нито топъл, нито студен.
Неусетно как стигнахме друга сграда.Беше голяма, а пред нея момичета и момчета си говореха, смееха се, танцуваха, слушаха музика.
- Ето я! Ето я! - към мен се затича момиче. - Здравей и добре дошла в "Уич Хай"! Аз съм новата ти уич-съквартирантка.Ох и как забравих - името ми е Бриета.
- Благодаря за приятното посрещане.
Извънтя мелодия на телефон.Лусия извади красивият си сребрист джиесем.
- Какво е станало?Да, да.. Веднага идвам! - разтревоженият й глас звънтеше като звънче. - Хайде, Неса.
Бриета ми даде знак, да не попитам какво се е случило.
- Професор Лусия, ако искате аз да я заведа до стаята ни?Ще й покажа и какви часове ще имаме утре.
- Ще бъде чудесно от твоя страна, Бри.
- Довижда.. - С изненада установих, че професор Лусия бе изчезнала. - Това сигурно е едно от предимствата да си вещица? - обърнах се към Бриета, която се засмя.Още през смях тя отговори :
- Да.
Влезнахме през вратата с украса от злато.Вместо стени имаше стъкла, а вътре в тях красиви риби, делфини, китове, различни водни животни.Нещо, което ме учуди бяха русалките.И то не две, а повече от пет.Имаха красиви люпести опашки в невиждани цветове.
- Уау! Аз.. не мога да повярвам.Как са могли да затворят невинните същества?
- Спасени са от рибарите, които застрашават живота на хиляди морси създания.По този начин създават поколения, за да не изчезнат.
- Оо, съжалявам!
- Няма нищо, все пак си нова тук. - тя ми се усмихна укоражително - Знаеш ли, днес има ритуал за призоваване на духове?Искаш ли да дойдеш с мен?
- Незнам, може би.Винаги съм се страхувала от духове.Може да ти звучи смешно, но..Още ме побиват тръпки, щом изрека "дух".
- Съвсем нормално е да се страхуваш.Има много лоши призраци.
Докато се качвахме по стълбите, видях момче, което слизаше.Имаше черна коса, направена на модерна прическа.Очите му бяха зелени, впити в мен.Беше невероятно красив.За миг забравих изцяло Дейв, който ми беше гадже едва от полвин час.
- Много е секси нали? - попита ме тихо Бриета, загледана в задника му.
- Определено.
Стигнахме до един коридор.От едната страна отново се виждаха морските създания, а от другата бяха наредени врати.Една от тях бе розова, а на нея имаше бяла табелка, на която пишеше :
Стаята на Бриета Джонсън и Ванеса Рембър.