Разкази и стихотворения

Пускайте (по желание, разбира се) своите разкази тук! Не фикове, а обикновени, малки разкази или стихотворения.

Да бъдеш или не
/есе/

„Да бъдеш или не”, изглежда това е въпроса. Но поставен така изглежда някак празен, неизказан, дори, но така болезнено актуален.
Вечният кръстопът на Хамлет.
Спокойствието, съвестта, трудния път или примирието, сляпото доверие, широко затворените очи-лесния път.
„Да бъдеш или не”. Когато задаваш въпроса, трябва да знаеш какво следва. „Да бъдеш или да не бъдеш себе си”; „Да бъдеш или да не бъдеш честен пред себе си”; „Да бъдеш или да не бъдеш нещо, или някой.”…
Независимо как построяваме изречението, как поставяме думите, значението си остава същото, и както винаги всичко опира до нас самите. До това какво искаме, на къде сме тръгнали, колко голяма тежест можем да понесем на плещите си.
И най-важното-струва ли си.
Струва ли си да рискуваш всичко, за да остане съвестта ти чиста, при положение, че си тук за малко и след време на никой няма да му пука, през какво си минал, какво си изживял?...
Толкова ли е важно да си честен, когато всички лъжат? Да си сам сред милиони, милиарди песъчинки и сам да носиш кръста си…Струва ли си?
Нима нищо няма да те спре да „преминеш на отсрещния бряг” и да загубиш себе си сред тълпата?
Но, представи си какви сънища ще идват в главата ти… Нима няма да преживяваш грешките си отново и отново? Ще можеш ли да преживееш гузната си съвест?
„Да бъдеш или не”-като всички, като никой…
Да тръгнеш или да останеш? Всичко това зависи от теб.
„Да бъде” избира Хамлет и тръгва по трънливия път. „Не” избира друг и тръгва към крахът си.
Аз стоя и се чудя, какво значение има, щом изходът е един и същ. Какво прави двата пътя толкова различни.
Ясно, ще трябва да изчакам сърцето да реши, уверена съм, че няма да сгреши.
А, ти, ти първо премисли! Струва ли си да рискуваш всичко, после върви.

"Дарът на смъртта"

1 разказ

Качихме се и потеглихме. Беше забавно, имаше много смях и музика. Беше малко след четири следобед, когато стигнахме долината. Разпънахме палатките, събрахме дърва за вечерта и насядахме по земята. По едно време някое от момчетата предложи да се покатерим. Съгласих се и тръгнахме на горе по планината. Целта ни беше пътят от другата страна.
Някои бяха останали в лагера, така че те щяха да ни чакат на шосето. Вече бяхме на върха, а пред нас се стелеше плътна мъгла. Неусетно се оказахме заобиколени от мрак.
Беше здрач. Продължихме напред. Не можехме да се върнем.
Беше странно, сякаш ме наблюдаваха милиони кръвожадни очи. Всъщност бях сигурна, че нещо ме гледаше. Настръхнах. Това страх ли беше? Не. Това беше по-силно, това беше ужас... Онзи неконтролируем ужас, който те обзема, когато знаеш, че предстои нещо. Нещо опасно. В следващия миг чух глух удар, последван от писък. Обърнах се и съзрях приятелите си на земята. Приближих се към едно от момчетата.
- Крис, Крис, чуваш ли ме? - тихо попитах аз.
Никакъв отговор. Наведох се и осветих тялото на приятеля ми, с джобното ми фенерче. На врата му имаше две дупчици, по блузата - няколко капки кръв. “Не, не това е невъзможно!“ - крещяха мислите ми. Никое животно не можеше да убие толкова бързо и така тихо. „Но това е немислимо!“ - продължиха собствения си ход, размислите ми. “Възможно е!“ - прозвуча непознат мъжки глас в главата ми. Изпуснах фенерчето, вдигнах глава. Пред мен стоеше висока фигура. Не виждах нищо друго освен, че бе мъжка. Зад него имаше още четири фигури.
- Възможно е! - понесе се същия мъжки глас от първата фигура. “Изглежда той е водачът.“ - замислих се аз. Какво за бога правех? Защо не бягах с писъци?
- Да аз съм лидерът тук. И наистина, защо още не си побягнала? - запита ме меко гласът.
Поех си дъх, затворих очи, извърнах се рязко и побягнах бързо надолу по склона. Знаех, че ако падна, с мен е свършено. Онзи щеше да ме довърши, щеше да ме убие също както приятелите ми, с които се бях смяла преди по-малко от час, а сега лежаха безжизнени. Усещах как по лицето ми се стичат сълзи. Но не беше само това. Той беше зад мен, знаех го. Но защо ме оставяше да му избягам? Защо? Защо?... “Харесва ти, нали?“- изръмжах в мислите си. Сякаш можеше да ги чуе, сякаш можеше да влезе в съзнанието ми. “Права си, харесва ми! Много си прозорлива.“- засмя се ангелският глас в главата ми.
Тази нощ нямах късмет. С периферното си зрение видях как нещо подобно на вълк изскочи от гората зад мен и ми се нахвърли. Озовах се на повече от 15 метра от мястото, на което стоях преди секунди. То беше още на гърдите ми и се канеше да ме разкъса. Тежестта му притискаше гръдния ми кош, дъхът ми излизаше накъсано.
Какво, за Бога, беше това? Две чудовища в една нощ?
Голямото куче беше махнато от мен. Не чувах нищо, но пък усещах болката. Тялото ми гореше. Не можех да стана от земята. Сякаш бях премазана. Щях да умра тук, докато двата хищника се избиваха за „плячката“. Малко преди да загубя съзнание, усетих две студени и силни ръце да ме повдигат нежно от земята...

***

Страх ли ви е от мрака? Някога и мен ме побиваха тръпки, но вече не. Защо ли? Защото аз съм едно от „децата на мрака“. Точно така, аз не съм сама. Аз съм със своята вечна любов. Със своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Самотникът , който ми даде нов живот, онази нощ, в онази планина, на онзи хълм, в онази гора, той ми подари „Дарът на Смъртта“. За да бъда с него до края на вечността. За да го придружавам по пътя на греха, сеейки смърт заедно с НЕГО.

2 Разказ

В зората на света хората бяха примитивни създания, но чувството им за самосъхранение беше по-силно от това на днешните индивиди. Това спасявало тези тъй „непросветени” човешки създания.
Жалко, че младият мъж, който се разхождаше из дебрите на дивите гори, тази нощ, не вярваше в страховете на народа, не вярваше и на собствените си тъмни съмнения.
Тази вечер, този млад Аполон търсеше себе си, търсеше мястото, на което принадлежеше. В аквамаринените му очи блестеше притаен пламъкът на тихата лудост. Вятърът засвири протяжната си песен, развявайки златните коси на пътника. Как беше „пробил” в тези гъсти дебри? Това не беше вятър от природата, това беше Силата на едно създания… на злото.
Ангелските черти на мъжа придобиха умилено изражение. Тя – единствената, която наистина го обичаше, беше тук, тук при него. Две алабастрови женски ръце обвиха кръста му. Пищно тяло се притисна в гърба му. Русокосия мъж се обърна с лице към придружителката си. Тя беше прелестна. Кърваво червените й коси, толкова меки – като от коприна, се разстилаше на вълни чак до закръглените й бедра. Алабастровата й кожа „светеше” в мрака, пълните й устни го приканваха да я целуне. А очите й, горско зелени й очи го гледаха с такава страст, такава жажда…
„Не мога да издържа!” Помисли си мъжът миг преди да впие жадните си устни в нейната мека плът. Леко стенание се изтръгна от устните на червенокосата принцеса на нощта. С неочаквана сила тя притисна своя любовник към едно от близките дървета. Сладките й устни се плъзнаха по мускулестия му врат.
- Отпусни се, любов моя! – приласка го тя с треперещ, от едва сдържан глад, глас.
Младият мъж я послуша. Перлено белите й зъби подразниха кожата му, последва рязка болка. Беше впила зъби в него! Вълни от наслада се разливаха по тялото му. Тоя я хранеше… О… Да… Да… дааааа…
Прелестното създание се отдръпна. После нежно придърпа главата на избраника си към гърдите си. Там, където от една малка прободна рана, кръвта й се стичаше на тънко ручейче между гърдите й.
- Пий, любими мой, пий… - изстена жената – прегърни с мен мрака.
Той нежно облиза струйката кръв, а след това засмука раната. И прегърна мрака, прегърнаха го заедно. Двамата влюбени… Завинаги!

Сис, много ми харесаха разказите ти. Особено началото на втория. Ще се радвам да споделиш още твои неща с нас.
Нони Smile

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Фантазия

Там фантазията среща реалността,
Въображение се стапя в безразличие.
Това е моят свят, където мисълта
Разбива се в човешкото двуличие.

Ела със мен във гъстата гора
Създадена от моята фантазия.
Нека избягаме от реалността
в красивото магично многообразие.

Аз съм тук! Ела при мене ти
в замъка с въздушните стени.
Във принца превърни се ти,
но не от тези, тъй наречени „чаровни”.

Тук няма граници, пространство, време.
Ключът е нашата мечта, развяваща всяко бреме.

п.п. вече ще пускам тук, съжалявам за предните.

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Орис

Злата съдба на комар с живота играе.
Човече нищожно само гроба си копае.
Благословията проклутие наричаш
и смисъла на живота си отричаш.
Нима не си струва да минеш през всичко,
за да накрая усмивка едничка?
Пътека без камък, роза без бодли...
Знай това не е живот, а мечти.

Ступор

Остри нокти плътта ми разкъсват.
Леден огън припламва в нощта.
Бледи сенки проблясват във мрака.
Черни гарвани искат да полетят.

В легло от тръни лежа неподвижно.
Убиват ме бавно, аз просто стоя.
В ума ми крясъци блъскат се силно.
В устата заглъхват и само мълча.

Само очите ми помнат искрата,
с която до скоро цяла пламтях.

avroro-Страхотни са! Много си талантлива! Не на всеки се отдават римите....и въобще да пишеш стихове е трудно. Продължавай да пишеш! Smile

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Хаха, майката тъкмо ми каза че били мразни глупости...

Не я слушай. Защото, ако не друго, то поне писането е добър "отдушник".

Наистина са невероятни!И аз съм се опитвала да пиша стихове и знам колко много чувства влагаш в тях.Непременно продължавай да пишеш.

ТЯ

Страхът е нещото, което обединява хората. Няма човек, който да не го е изпитвал.
Той е вътре в нас. През цялото време. Не винаги го усещаме, но той е там. Кротува и дебне. Чака удобен момент, за да напомни за себе си. За да посее семето на съмнението и да ни припомни, че и най-големите ни кошмари, могат да се превърнат в реалност.
И когато най-малко очакваме, с една фраза сякаш отприщва порой от спомени, които смятаме, че са дълбоко погребани.
Спомени, от които бягаме и се срамуваме. Неща от миналото, случки, мисли…все неща, които карат съзнанието ни /а защо не и стомахът ни/ да се преобърне от неудобство.
Всъщност, страх, а не срам ни кара да ги „погребем”. Страхът, от това което могат да отприщят в нас.
Подобен беше и НЕЙНИЯТ случай.
Младо, на вид обикновено момиче, ТЯ сякаш криеше себе си от света. Не защото се страхуваше от него, напротив, ТЯ нямаше търпение да го опознае, а защото се страхуваше от себе си.
Не, ТЯ не беше луда. Въпреки, че понякога й се струваше, че има хиляди лица.
Тя се страхуваше от това, колко ранима беше същността й. Често имаше чувството, че миналото й я преследва. И това не би било толкова ужасно, а не я изпълваше всичката тази вина…
Но, не това беше най-големият й ужас. Повече се страхуваше, от това какво бъдещето може да отреди за НЕЯ. Самата мисъл, че зависеше от преценката на околните, я тормозеше постоянно.
Беше й унизително, на моменти непонятно, как всичко може да се реши от една оценка, мнение или тест…. А на всичкото от горе, знанието, че тези „съдии”, всъщност не я познават, дори бегло и я съдят единствено по външния вид, я накараха да загуби съня си. Стана нервна, неспокойна. Скоро започна да се изолира от света, затваряйки се в дома си. Сякаш това беше най-безопасното място на света. Единственото място, в което не трябваше да се крие. Или поне докато беше сама…
Когато майка й се прибираше в къщи след работа, ТЯ с усилие слагаше маската на безгрижието, а когато усилията й се струваха непосилни, ТЯ просто мълчеше.
Оставяйки майка си да я залива с въпроси, относно училището /защото междувременно беше спряла да ходи/, ТЯ, не винаги успешно изпитваше търпението си.
Често й се искаше просто да крещи и да плаче, за да приглуши болката от празнината в нея. И ТЯ го правеше. Сама, в малките часове на нощта. А понякога просто стоеше и гледаше в нищото, чакайки умората да я застигне, за да може да заспи спокойно.
С течение на времето, майка й сякаш свикна с положението. А ТЯ, продължи да стои затворена в собствената си малка крепост, градейки въздушни кули, за да спре пристъпите на безпомощност.
Но не винаги беше спокойна в укреплението си, зад СТЕНАТА. Учители, приятели и други „загрижени” се опитваха да се свържат с нея, да я накарат да излезе, да й напомнят колко беше назад в редиците, да я попитат „Как си?” от проста учтивост.
В такива дни, усещаше как светът й стоварва върху плещите й. Непрестанните напомняния на околните, че не прави нищо друго, освен да се крие, я караха да се чувства още по-безполезна и безпомощна от всякога. В такива дни, усещаше как обливат студени и горещи вълни. В такива дни ругаеше себе си, защото им се поддаваше. В такива дни, домът й беше тесен.
В опит да се успокои, ТЯ пускаше музика, излизаше на вън, разхождаше се и пушеше, напомняйки си, че не е такава, каквато я описват.
Така беше и в онзи ден. Опита да се върне и беше отхвърлена. Чувствайки се по-сама от всякога, ТЯ излезе….и никога не се върна.

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Целувка последна
и после край.
Нощта вълшебна
приключи май.

Почакай върни се.
Нима не знаеш?
Хайде, осъзнай се!
Защо нехаеш??

Сърцето ми мили за тебе бие.
Твойто безразличие ще ме убие.
Ела при мен, прегърни ме
и в свят далечен понеси ме.

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

В мрака проблясват зелени очи,
вятър развява червени коси.
В Нея гори плам неугасим.
Тя пали копнеж необясним.
Владее стихии древни и зли.
Целувката и твоята воля съкруши.
Падаш безсилен в плен на красота,
пред която бледнее дори смъртт.
Доброто злото винаги надвива,
за жалост история такава само в приказките бива.

п.п. не ви ли прилича мааааалко на Нефрет?

Може би малко.Аз лично я асоциирам с друга героиня от фентъзи роман.

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Цигулар свири траурна песен,
мрака покрива нежно града.
Булевърдът среща златната есен,
обкичен с шарен килим от листа.

Нощтта посрещат с нежни салюти
влюбина двойка въмпири сега.
Кръв изсмукват със стръстни целувки
от група току-уловени деца.

Дали вампира може да обича
се питат сковани от ужас сърца.
Жестакостта си без да отрича
той тръва на лов страшен в нощта.

Последното много ми хареесааа!! *in love* Давай в същия дух!! *hug*

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Зловещо припламват траурни клади.
Девойка върви към олтара студен.
Момичето нервно косата си глади
и ляга по гръб със жест примирен.

В чест на богиня далечна и свята,
живота си тя е обрекла на съмотата.
Девата гордо изтрива сълзи
любовта никога не ще я сполети.

За миг проблясва острата къма,
тя слага край на живота и начало на смъртта.

Не.. Не.. Направо съм без думи.. Уникални са!! Прекрасни!! Давай все така!!

Брой мнения : 2 Join date : 02.06.2010

Ритъмът на Сърцето

Какво стана? Вече сякаш не чувам ритъма на сърцето си. Колкото повече опитвам да отворя замръзналите си сякаш от студ очи, толкова по-вкаменени стават те. От студ, който не познавах до сега. Студ, който ме плаши до дъното на душата ми.
Колкото повече се опитвам да си възстановя, сякаш кристалните спомени от последните мигове, толкова по-прозрачни стават те. Но КАКВО СТАНА?
Последното, което изниква в спомените ми, беше едно прекрасно момиче. С дълга, права алено руса коса, с кристално сини очи като сапфир, с прекрасна усмивка, с която можеше да опитоми и змей. Но коя беше тя? И защо танцуваше около реката, така прекрасно, някак си диво, но прелестно?
Изведнъж една светлина се появи от заобикалящия ме мрак. Светлина, като слънце в нощта, така топла, но в същото време и болезнена, като кинжал пробождащ сърцето. Колкото по-ярка ставаше, толкова по-силна болка усещах.
Вече сякаш не бях в мрачната бездна. Замръзналите ми очи, от ужасяващият студ, започнаха да се отварят. Образът започна да се изяснява и да усещам шепот в съзнанието си. Скоро чувах ясно:
- .. Моля те! Боже само да не ме е измамила самодивата.. Не мога да те загубя.. Ако не се съживиш, ще умра и аз.. – Тези думи.. Възможно ли е и тя да има същите чувства, каквито аз изпитвам към нея.
Тя беше със затворени очи. В този миг реших да рискувам. Трябваше да рискувам. Надигнах се. Умирах от болка, но това беше момента. Доближих устните си до нейните и я целунах. Тя трепна. Но не се отдръпна, а отвърна на целувката ми, по лицето си усетих, капки сълзи.
Времето беше спряло за нас. Отдръпнах устните си от нейните, а лицето й се озари с усмивка.
- Какво стана? – едва попитах, защото още ме болеше ужасно всичко.
- Ти оживя.. Какво стана ли? Наивник. Какво си мислеше като се изправи пред самодивата!? – скара ми се. Но след това продължи с мек тон. – Нищо свърши вече. Ти оживя, това е важното в момента. Сега трябва да те прибера вкъщи и да си починеш. – След тези думи тя ме целуна отново…

Спал съм цели три дни. Родителите ми не ме питаха какво е станало, защото явно Илиана им беше разказала. Реших да мълча за инцидента пред майка ми и баща ми, но нямах търпение да отида в училище и да я видя. Трябваше да я видя.
Почти не бях спал последната нощ. Сутринта хапнах набързо и в седем и половина бях в училище, тръпнещ в очакване. Чаках сякаш безкрайно, но тя не дойде. Какво ли беше станало?
Изкарах един час в училище и избягах, не можех да седя повече безучастно, нещо ме караше да отида при любимата си. До къщата й, която е на 20 минути път от училище, постоянно чувах в главата си някакъв шепот,но не можех да разбера от кого идва или ума ми си прави шеги с мен.
Когато почуках на врата, майка й отвори.
- Здравейте, Илиана тук ли е? – попитах аз разтревожен.
- Да, но е много болна. – отговори майка й и видях в очите й много болка и тъга.
- О, не, трябва да я видя! – Не дочаках да ме покани, а влязох направо. Качих се по стълбите, за да стигна до спалните и влязох в стаята й. О, Боже! Илиана беше пребледняла като мъртвец. – Или, как си? Какво ти има? – Отидох до леглото й и я прегърнах.
Тя се усмихна и в очите й, отново имаше живот. Отново бяха светнали, живи, в тях имаше отново пламък. Този път, се надигна тя, и ме целуна. Имах чувството, че тази целувка продължава цяла вечност.
- Иво! Надявах се да дойдеш... Трябва да ти разкажа какво стана. – тя замълча и се огледа в очите ми. – Самодивата те уби. Ти беше мъртъв цели два дена, но аз намерих начин да те съживя. Сключих сделка със самодивата. Ако разменя една част от душата си, тя ще те съживи.. Трябва да те питам нещо. Обичаш ли ме истински?
- Обичам те, винаги съм те обичал. – Бях напълно искрен.
С Илиана от както се помним сме били приятели, но никой от нас не се престраши да си признае чувствата. Благодарение на инцидента, ние си признахме.
- И аз те обичам!.. Имаше още едно условие ако до пет дни ти не ми кажеше искрено, че ме обичаш , аз щях да умра от нелечима болест. Но сега вече съм спасена.
Наведох се отново към лицето й и я целунах.
Любовта ми я беше спасила.

ПС.
Това е моят разказ. Надявам се да Ви хареса Smile

.

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Бард

Тънки пръсти по струните танцуват.
Меден глас разкрива нечия душа.
Дяволите по трибуните го псуват.
Трудно тегли барда своята съдба.

И песента му като присазка
розказана за малките деца,
сякаш пропуква мойта стойка
и кара ме да полетя.

Нощта в прозореца дапраща камъче.
Не е нощта, а моят бард любим
Той чака под балкона ми съгласие
да влезе във живота ми, дори
и двамата да знаем, че това
ще продължи едва до сутринта.

Така, от него само спомена остава
и тлеещата във сърцето ми жарава.

Краски

Черното се откроява в тъмнината,
но фона бял луната пак искри.
Уви не зная аз душата
със кой цвят ще се различи.

Нима душите са еднакви,
на светеца и на вечния зладей?
Не са ли всички те обрекли
самотата си на някой кей?

Стоя на този кей далечен
и слушам много стара песен,
в коята пеят как през тъмнината
пътя твой показвала дъгата.

Брой мнения : 7 Join date : 13.06.2010 Age : 28

Писмо до крилата

Представям си как изсмуквам душите на хората, причинили ми зло. А представяйки си това, сякаш се запалва малък, ала мощен пламък в мен... Искам не само душите им да изсмукам, а да страдат... И не само те, а всички. Всички ще страдат, всеки, който ме докосне ще гори, всеки, който се опита да ме види, ще умре...

Днес пламъкът бе запален, опитвам се да живея в малката сянка на слънцето. Ако всички спрат да ме виждат всичко ще бъде наред. Няма да нараня никого... Ала не е това. Няма да е за дълго... Изпитвам този глад! Трябва да страдат и ще страдат в името на всички страдали... Нисши глупави същества. Ще се късат и реват в Ада, който аз ще им създам... Ще се храня със страховете им, с презрението и омразата им, ще живея от сълзите им, ще празнувам в деня на пролятата кръв...

Опитах се да бъда ангел... Един ангел за всеки, да им дам от светлината си, за да бъдат поне малко ангели и те... Но те се подиграха. Стъпкаха крехките ми криле, които сега вече само потреперват от погнуса, щом ги видят.

Ще бъде лесно... Нямам вече какво да губя. Нито ангелска душа, нито мечти останаха в мен, само този глад... Ще раздам правосъдие. Всички са толкова еднакви... И за никого не ми е жал. За никого...

О, ангелски криле, не плачете... ще ги избия всичките, та дано се осъзнаят... Ще зашия с нож мръсните им усти, оплюли ви, нарекли ви зло... Ще изтръгна сърцата на тези, които се осмелиха да ви стъпчат... Ще стъпча тези, които ви пожелаят... Защото, о, крехки ангелски криле, всеки след време би ви захвърлил в калта... Няма да го позволя...

Те няма да ви тъпчат, защото няма да имат крака, с които да го направят. Няма да ви ударят, защото няма да имат ръце. Няма да ви наранят с калните си думи, защото езикът им ще тъне в блатната тиня. Те няма да ви пожелаят, защото няма да имат сърце, с което да го направят.

Никога не съм искала да ги боли... Те са просто деца... Ала няма да позволя това за сметка на вашата божествена светлина... Увехнахте, криле, опадахте... Къде сте? Защо не ви усещам? Удавихте се в лъжи, изчезнахте и станахте невидими, разпаднахте се, раздадохте перата си... на... незаслужаващите...

Не сте Нищо, криле... Не се крийте в илюзия на забрава... Имаше хора, които ви обичаха или се правеха... В момента, в който увехнахте и любовта им увехна, криле... В момента, в който се разпаднахте, никой не посади нови пера... В момента, в който ме изоставихте... ме нападна онзи глад...

Ще си платят.

D.Elf Like a Star @ heaven

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Птица

"Не ломай ты птицам крылья,
не прибавишь ни гроша,
ты не видишь как из тела
ускользает их душа"

Кацам на прозореца ти като самотна птица.
За подслон те моля под червената зорница.
Не чупи крилете ми,
ако желаеш сърчето ми.
Ти погуби птицата в мен.
Не чакай да остана нито ден.
Политам аз на утринта във зноя.
Така и не се научих да бъда твоя.
Как очите си изплаках ти така и не разбра,
но на прозореца ти лежат още моите крила.[i]

Брой мнения : 42 Join date : 29.06.2010 Age : 29

Любовта на моряка

Спомни си Ирина, то беше отдавна
обичаше нявга моряк.
Стоеше на кея, тъгата пърлива
се сливаше с нощния мрак.

Ти винаги чакаше, винаги знаеше
първа, кога ще се върна при теб.
А аз отдалече до болка се взирах
и гледах познатия мил силует.

Спомни си! Бе привечер
двама стояхме на влажния каменен кей.
Аз тръгвах в пътуване дълго, далечно
ти каза "Ще те чакам Андрей"

После целуна ме с цялата обич
която в сърцето е там
аз с мъка те гледах и с болка се сдържах
прегръщах тъгата в мъка облян.

Корабът тръгна посрещна ни вятър
мътни далечни вълни.
А ти все стоеше на кея самотна
в морето отправила влажни очи.

Днес пак се завръщам,
но тебе те няма,
къде си Ирина
забравили своя Андрей.

А може би болна лежиш в леглото
и питаш през час всеки ден,
и майка си караш с ръка на челото,
в морето да гледа за мен.

Не! Ти беше забравила всичко
това, че обичаше мене дори.
От своята памет ти
беше изтрила
и нашата обич.

Ти беше съпруга на някакъв
важен, но мил господин.
На който сваляха шапка
вежливо минавайки той всеки ден.

Ти басмата смени с коприна
и с пръстени златни.
Но от туй по-красива не стана
Ирина, ти беше странно противна за мен.

Ти морския мирис смени с парфюми,
а моята обич смени с пари.
Но истинско щастие ти не намери Ирина
познах го в твоите очи.

Ти мина край мене с походка
горда, изправила гордо глава.
Аз път ти направих,
но кръст не пречупих,
не казах мечтаните свои слова.

Аз бях се излъгал в тебе и във всичко,
в земния гнусен живот.
И само вълните с гребени бели
и малка каюта бе моят живот.

Богаташите плачат когато загубят
злато, диаманти, пари.
А аз плача за моята обич оплюта,
за моята обич сменена с пари. Sad

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Самота

В гърдите ми болката руни гравира.
В очите ми блясъкът бавно умира.
В косите ми слънцето вече не свети.
Ръцете отдавна не търсят небето.

Самотата ме сграбчва с ледени пръсти,
понася ме към гори мрачни и гъсти.
От топлината вълшебна следа дори няма,
а яркото слънце е само моргана.

Сред мрак и студ се губя базвъзвратно.
Ти ли ще носочиш пътя ми обратно?
С целувка... или по-добре с шамар...
Винаги по-ценен е горчивият цяр.

Зловещо припламват траурни клади.
Девойка върви към олтара студен.
Момичето нервно косата си глади
и ляга по гръб със жест примирен.

Искам това да си го сложа на профила,може ли?

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Може

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Любовта на куртизанката

Небето покрива се облаци черни.
Болката си давя в бутилката бренди.
Самотата в чаша не ще да потъва.
Аз знам, че той днес ще отплава.

Любовта на моряка с прилива си отива.
А сърцето мое бавно загива.
Нима е грях да обичаш безнадеждно,
шепни ми моряче своят отговор нежно.

Гореща сълза бузата ми опари.
Погледа ми замъглява дим от цигари.
Ориста със съдбите човешки играе.
Мен ме осъди любовта ми вечно да трае

Всеки ден тебе гледах,
Всеки ден мечтаех,
да се върнеш ти при мен
Но какво да правя,
Ти си с нея, аз сама...
Не мога да живея така,
Всеки ден за тебе плача и мечтая
Самотна съм плача сама,
Защото ти ме остави така,
Всичко е в мрак за мен,
светът и моята душа!!!

Ти беше моята опора когато бях зле
ти ме успокояваешe.
Но защо си тръгна
аз още те обичам няма смисъл без теб да живея.
Стоя в леглото и не виждам смисъл да стана
и да изляза когато съм сам без тебе.

Какво повече искаш от мен
дадох ти всичко моето сърце моята душа.
Какво искаш повече
твоя рубиня ще стана
ако поискаш само заради теб живея.

П.п. Сж. че не измислих имена, но ме мързеше (все пак мързелът е свещен). Последното не се получи, но на мен си ми харесва Laughing

(поне смисъла Very Happy

)

Един съвет - недей да пишеш повече
Обмисляш ли си въобще идеите или просто нахвърляш каквото ти падне? Не, че не уважавам "труда" ти, обаче изглежда като написано за 2 минути, никакъв ритъм на стиховете, а за смисъла да не говорим (прочетох го 3 пъти, за да проследя логиката? донякъде..). Посредствено е - можела си и повече да се постараеш, а ако не ти се отдава, защо въобще да си правиш труда?

p.s. не е ли интересно как хората с реален талант имат ниска самооценка и мислят, че нещата им са слаби..

Тенкс за мненито. И не го казвам в кавицки или нещо такова. И наистина е интересно как хората с реален талант си дават ниски оценки. Според мен май го правят нарочно за да им се говори повече че само мн добри (поне някои хора не всички).

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Нервно потропват боси ккрачета,
звучно отеква смях на деца.
Есенно слънце в мрака изстива,
влюбени жабки квакат в нощта.

Топлото лято отива си вече,
остава ми само спомен красив.
Ухае на свежо младата есен,
да върна искам, мига щастлив.

avroro-пишеш прекрасни стихчета продължавай в същия дух!!!!
а ето едно мое:

Не само огъня може да те изпепели,
има и много други, различни варианти .
Сърцето от любов ще изгори,
душата ти от ят може да пламне.
Лъжи,лъжи и пак лъжи
ще издържи ли ти?
Мъките ни са стотни те на вид.
И свързани те с огън или с лед,
те ще убият всичко хубаво на пред.
Внимавай ти със „огъня“
убиващия твоите мечти.
И ще живееш ти щастливо с векове!!!

Брой мнения : 153 Join date : 14.12.2009 Age : 32

Нефилим

Кинжали остри в мрака свистят.
Нефилимът чака в жертва да го принесат.
Кръв капе от крехките криле.
Нима невинен трябва да умре?

Край няма на човека глупостта,
той руши, убива в името на користта.
Лиги точат алчни зверове,
за живот вечен бленуват те.

Животът бавно напуска света.
Ангелска е красотата на смъртта.
От безсилие и глупост озверели
хората пропускат дори това, че са живели.

Извън отвъдното
Господи, изпъдих себе си!
Прокълнах се сама в деня.
Убих се със собствените ръце,
умрях гледайки очите си сама.

Забравих всичко хубаво сега,
Забравих себе си далече!
Искам да замина извън отвъдното!
Искам да съм безтегловна птица!

Пътувам в дълбините на Хай!
Пътувам в спомена за Рей!
Искам да съм пак в своя свят!
Искам да мина извън живота!

----
Загуба на отвъд
Загубих отвъд земята небесна,
забулих тайната забравена вековна.
О,хора вие не сте готови,
ние няма да се присъединим.

Заприлича ми на нежен звук,
човек изричащ моето име.
Обида и докос болият човеко,
ние не смеем да се слеем.

Машия свят забравен груб,
нашия скъп и заинтригуван.
Ние ще измрем погинали,
сами,без помощ залетели.

Не искам вашата помощ
с нас е свършено отвъд.
Вашите мисли и чувства,
страстно,бурно ни бягат.

Ние ще умрем за вас,
но някой все ще дойде
за нас...

---
Мрака в нощта на любовта
Ела,при мен любов моя,защото те обичам...
Ела,при мен любов моя,защото те искам...
Ела,при мен любов моя,защото те гледам...
Ела,при мен любов моя,защото те чакам...
Ела,при мен любов моя,защото те моля сега.

Обичам те,време е да ме целунеш сега...
Искам те,време е да ме погалиш сега....
Гледам те,време е да ме погледнеш сега.
Чакам те,време е да ме вземеш с теб сега
Моля те,време е сега ти да се молиш сега...

ДНИ,СЕДМИЦИ,МЕСЕЦ МИНАВА...

Аз те обичах,едно време сега ме целуваш
Аз те исках,едно време сега ме галиш....
Аз те гледах,едно време сега ме гледаш...
Аз те чаках,едно време сега ме чакаш...
Аз те молих,едно време сега ти ми се молиш..

Боли ме да те гледам,колко те обичах..
Боли ме да те гледам,колко те исках...
Боли ме да те гледам,колко те гледах...
Боли ме да те гледам,колко те чаках
Боли ме да те гледам,колко те молих..

Много ме боли,че сега не те обичам
Много ме боли,че сега не те искам
Много ме боли,че сега не те гледам
Много ме боли,че сега не те чакам
Много ме боли,че сега не те моля..

Разделихме се вече и по своя път поехме...

Най-много ме боли,че не се обичаме
Най-много ме боли,че всеки иска нас
Най-много ме боли,че се гледаме далеч
Най-много ме боли,че не изчакахме
Най-много ме боли,че не поговорихме
Най-много ме боли,че ме отбягваш

Болката с времето засъхна като любовта,
Болката с времето избяга като желанието,
Болката с времето ослепя като зрението,
Болката с времето избяга като дълго чакане,
Болката с времето съжали,като последна молба...